Ще избегне ли Европа разпадането си след Париж

Трябва да се надяваме, че трагедията в Париж отново ще сплоти европейците, ще засили езика на солидарността с общите действия и ще предизвика подсилване около споделени ценности на фундамента на европейския проект

Also available in

Посланията за солидарност с Франция валят едно след друго от всички части на континента. Но зад думите за единство и споделен гняв през цяла Европа се отварят три разделителни пукнатини. От това как ще бъде преодоляно това разделение зависи дали Европейският съюз ще излезе по-силен и с непокътнати ценности, или крехкото му единство вече е взривено на парчета от терористите.

Първата пукнатина е разделението между искащите да се затворят националните граници и онези, които настояват да се изработи общ европейски отговор на проблема. Новините все още ни заливат и често са противоречащи си, но вече изглежда, че корените на нападението се простират из цяла Европа. Французин, следен от службите за борба с тероризма, съучастници от Белгия, които вероятно са въоръжени от черногорец, може би фалшифициран паспорт на сириец, влязъл през гръцкия остров Лерос и преминал през Балканите на Запад. Часове след нападението новото полско правителство свърза Париж с европейската политика за бежанците и заплаши да се откаже от своята квота. Словашкият премиер Роберт Фицо стори същото. Още преди парижките атаки Доналд Туск, председателят на Европейския съвет, предупреди, че “не остава много време за спасяването на Шенген”. Австрия, Германия, Словения, Унгария и Швеция подсилиха границите си. Париж изкара на преден план с подновена неотложност въпросите за мерките срещу заподозрени за тероризъм, сътрудничеството между полицейските и разузнавателните служби и контрола върху границите.

Също толкова важни са и политическите жестове. Във Франция в момента въпросът е дали това ще помогне на Националния фронт. Но в Европа виждаме възход на партии, привлекателни за “застрашените мнозинства”, както ги наричат политолозите – мнозинство от хора, опасяващи се, че демографските промени ги карат да се държат като малцинства. Рено Кюмо, интелектуалец, свързан с крайната десница във Франция, излага тази назадничава философия в книгата си “Голямата подмяна” (Le Grand Remplacement). В нея той твърди, че в рамките на едно или две поколения европейското население на Франция ще бъде подменено от видими още сега малцинства в резултат на имиграцията и по-високата раждаемост в техните среди. Той представя визията си за това как европейското население губи духовността си и културната си идентичност заради три идеологии на прехода – глобализацията на капитализма, антиглобализационната позиция на левицата и ислямизма. Подобно мислене е подхранвано от популярността на крайнодесните PEGIDA и Алтернатива за Германия, от датската Народна партия, Шведските демократи и британската UKIP. Но то влияе силно и на традиционните партии, а по този начин – и върху вариантите за общ европейски отговор.

Втората пукнатина се формира около идеята за война срещу терора. Президентът Франсоа Оланд и премиерът Манюел Валс използват езика на извънредното положение и определят “Ислямска държава” като терористична “армия”. Но мнозина европейци прекараха 15 години в критикуване на САЩ за това, че са започнали глобалната война срещу терора след 11 септември (която най-малкото даде на руснаците и на някои други възможност да обвинят Запада в двойни стандарти). Ако “Ислямска държава” беше подготвила парижките атаки директно от Сирия/Ирак, езикът на войната би бил по-подходящ от случая с “Ал Кайда”, тъй като ИД реално представлява протодържава. Но ако последва мащабен военен ангажимент на Франция плюс трима-четирима партньори в коалиция на “война срещу терора” на ИД, как ще се отнесат към този факт други държави, които не са част от такава коалиция?

След 11 септември САЩ предприеха глобална военна кампания, която, изглежда, промени приетите в международното право правила за легитимни цели, задържане, разпити и т.н. Ще се сражава ли Франция съгласно международното право (включително като представя убедителни аргументи там, където дори законът е неясен), или допълнително ще ограничи глобалните си действия? Покрай съсредоточаването върху Париж се подминава фактът, че този уикенд САЩ извършиха първите удари срещу ИД извън Ирак и Сирия – убиха лидера на “Ислямска държава” в Либия. Трябва ли европейците да тръгнат по този път? Какво да кажем за взимането в плен на бойци на ИД – граждани на страни от ЕС или не, било то в Сирия/Ирак или в Европа? Всички те трябва ли да бъдат изправени пред съд? Може ли да бъдат задържани без съд, защото са военнопленници? Не е трудно да си представим какво разделение цари сред членовете на ЕС по тези трудни въпроси.

Съвсем друг въпрос е какво може да се постигне с въздушни удари срещу ИД. Много малко – освен ако те не са част от по-широка политическа стратегия, включваща действия на войски на терен и активно обхващане на регионалните играчи. Една резолюция на ООН с участието на Русия, Иран, Саудитска Арабия, Катар и Турция би била само първата – макар и трудна – стъпка в подобна стратегия. При всички случаи разгромът на ИД в Ирак и Сирия е едно нещо. Съвсем друго е да се попречи тази организация да подготвя и вдъхновява нови атаки в Европа. Използването на езика на войната не бива да замъглява факта, че Европа се нуждае от много повече от един конвенционален военен отговор.

Това повдига третия въпрос и още една от пукнатините, които може да се появят – как подходът към терористите и бежанските кризи ще повлияе на европейските отношения със съседите. Свидетели сме на засиленото влияние на парадигмата на сигурността във външните отношения на ЕС при преминаването от периода, в който европейците смятахме, че участват в оформянето на света, към такъв, в който имаме чувството, че светът оформя нас. Един от авторите на този коментар написа през 2005 г. книга, в която се твърди, че през ХХI век Европа ще е водещият фактор – ще развие сила, способна да предизвиква промени, да помага за превръщането на бившите комунистически диктатури в пазарни демокрации чрез приемането и прилагането на 80 000 страници закони на ЕС или като вдъхновява промени чрез Розовата и Оранжевата революция. Но днес става дума за нещо различно. Близкият изток изнася хаос, а не внася демокрация. Африка и Западните Балкани опитват да си изяснят как да използват значението и влиянието, с което изведнъж се сдобиха.

За единството на ЕС големият въпрос е как да се отнасяме към най-големите ни съседи, предизвикващи и най-много спорове вътре в съюза. Русия се надява нашето отчаяние от бежанската вълна и страхът от терористите да ѝ осигури силно влияние върху нас. В Турция президентът Реджеп Тайип Ердоган осъзна, че докато заплашва да отвори границите си, няма да го поучават за авторитарните тенденции в страната му. На виенските преговори за Сирия, изглежда, има напредък: споразумение за това как трябва да изглежда политическият процес, обещание за избори под международен мониторинг в замяна на приемане от Запада, че Башар ал Асад ще остане засега на поста си, и съответният натиск от две страни за прекратяване на огъня. Но тези преговори в миналото демонстрираха, че никаква пътна карта няма да проработи, докато няма достатъчно сериозно отношение на регионалните фактори, които ще трябва да я прилагат. Европа трябва ясно да определи действията си и да привлече международните играчи.

Нападнат бе Париж, но не само френският президент е застрашен от изброените линии на разделение. Ангела Меркел също се оказа на фронтовата линия. Тя бе спойващата сила, оформяла европейската реакция на кризата с еврото, с Русия, с Brexit. Тя е все по-самотна в една битка в ЕС за намиране на баланс между моралните и законовите задължения на континента по въпроса с бежанците, от една страна, и все по-твърдата позиция на общественото мнение, от друга. Сега критиците на Меркел използват Париж като поредното доказателство, че тя е изгубила контрол (т.нар. Kontrollverlust) над бежанската криза. Виждали сме позицията на Меркел да е отслабена поради вътрешни борби в нейната Християндемократическа партия, както и на европейско ниво заради страни членки, отказващи да приемат отредените им бежански квоти. Но ако тя изгуби, застрашени са не само европейската реакция на терора или бежанската криза – рискуваме една по-широка дезинтеграция в отношението към Русия, еврото и мястото на Великобритания в ЕС. Всички страни членки са засегнати от това, че целият район затъва в хаос. Трябва да се надяваме, че трагедията в Париж отново ще сплоти европейците, ще засили езика на солидарността с общите действия и ще предизвика подсилване около споделени ценности на фундамента на европейския проект.