Путин знае точно какво иска в Източна Европа, за разлика от Запада 

Предислоцирането на руски войски на границата с Украйна може да доведе до най-мащабната война в Европа от 1945 г. насам. Целият свят се опитва да отгатне намеренията на Владимир Путин, но по-важният въпрос, който демокрациите в Европа и Северна Америка трябва да си зададат, е: какви са нашите намерения? 

Дългосрочната цел на Путин в Източна Европа всъщност е напълно ясна. Той иска да възстанови колкото е възможно повече от империята, статута на велика сила и сферата си на влияние, които Русия драматично загуби преди 30 години с разпадането на Съветския съюз. Остава само да предполагаме каква ще бъде руската тактика за постигането на тази цел. След като през 2008 г. Путин си осигури със сила две части от Грузия и след инвазията на Крим през 2014 г. стана ясно, че той е готов да използва всякакви средства, от дипломация и дезинформация до кибератаки и открита война.  

Със своята неясна позиция и вътрешно разединение относно стратегическата си цел в Източна Европа, Западът също допринесе за настоящата криза. Ако изобщо може да се говори за обединен геополитически Запад, от 2008 г. насам той не може да реши какъв модел на ред е приложим в Евразия. Западният свят се колебае между два модела, които можем да наречем „Хелзинки“ и „Ялта“, а целта трябва да бъде възпиране на руската инвазия в Украйна. В крайна сметка обаче изборът опира между двата модела. 

На хартия всички на Запад следват модела „Хелзинки“ – Европа на равни, суверенни, независими и демократични страни, зачитащи върховенството на закона и готови да изгладят разногласията помежду си с мирни средства. Този модел започва да се развива чрез Хелзинкския заключителен акт от 1975 г., бива изразен в Парижката харта за нова Европа през 1990 г. и сега е институционализиран в Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). Целта на този модел е обобщена в думите, които Харви Сикерман пише в реч на президента Джордж Буш-старши: „Европа е цяла и свободна… и е в мир“. 

Алтернативният модел е „Ялта“. По време на срещата на върха през февруари 1945 г. между Йосиф Сталин, Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил в Ялта великите сили разделят Европа на западна и източна сфера на влияние. Неотдавнашните ултимативни предложения на Русия към САЩ и НАТО всъщност представляват така наречената от руските анализатори „Ялта 2“. Малцина откровени „реалисти“ на Запад открито подкрепят този модел, а много други под някаква форма биха приели по-прикрито определяне на сферите на влияние. 

Двойните стандарти са често срещани в подхода на Западна спрямо Източна Европа. Доказателство са онези хора, които биха се възмутили от идеята Полша да наложи вето върху присъединяване на Германия към даден съюз, или Великорбтиания върху Франция, но същевременно нямат проблем  да дадат подобно правомощие на Русия спрямо Украйна. Западноевропейци, които биха извикали „Фашизъм!“ при най-малкото допускане на териториалните претенции на основата на датско малцинство в Северна Германия или немскоговорящо малцинство в Северна Италия, намират за „обяснимо“ предявяването на такива претенции към Украйна от страна на Русия. В Брюксел и Париж има много „малки европейци“ (по аналогия на „малките англичани“, които са били против разширяването на Британската империя през XVIII и XIX век), за които дори днешният Европейски съюз се простира твърде далеч на изток. 

Понякога моделът „Ялта“ всъщност се крие зад модела „Хелзинки“. Пред лицето на агресор, готов да използва насилствени средства за дестабилизиране на една европейска държава, вие откажете доставка на отбранителни оръжия за Украйна и разчитате само на наблюдатели от ОССЕ и дипломатически преговори, вие на практика действате по модела „Ялта“, преструвайки се, че той е „Хелзинки“ . Вие не защитавате мира и правите войната още по-вероятна. Германските социалдемократи (някога създали иновативната западногерманска практика за деескалация Ostpolitik) в момента са пример за обърканото мислене, самоизмамата и откровеното лицемерие, които са част от фасадата „Хелсинки“. Те свенливо преследват модела „Ялта“, несмеейки да произнесат името ѝ. 

Западът е в състояние на стратегическа обърканост от срещата на върха на НАТО през 2008 г., на която публично бе обявено, че Украйна и Грузия ще се присъединят към Алианса, но дискретно бе договорено, че НАТО няма да предприема сериозни действия по този въпрос. Оттогава Западът е наполовина отворен към Украйна, уклончиво подкрепяйки нейната независимост, териториална цялост и прехода ѝ към истинска, суверенна, демократична европейска държава. Украйна не е в НАТО, нито скоро ще бъде, но НАТО е в Украйна. Държавите-членки на НАТО, включително САЩ и Великобритания, доставят оръжия в страната и имат кадри за провеждане на военни обучения там. Украйна не е в ЕС, нито скоро ще бъде, но ЕС е в Украйна. ЕС има програми в подкрепа на политическия, икономическия и екологичен преход на страната. 

Западът най-накрая трябва да направи своя стратегическия избор. Трябва ясно да следваме модела от Хелзинки. Държавите в ЕС и НАТО трябва да търпеливо и последователно да се посветят на целта за цяла, свободна и мирна Европа не само на думи, но и с действия.  

Този дългосрочен план трябва да включва и една наистина демократична Русия в ерата след Путин. Когато някои по-възрастни германски държавници в сферата на сигурността изразиха мнение, че членство в НАТО трябва да бъде предложено на Русия, това набързо беше отхвърлено от мнозина като дива германска русофилия. По принцип, първите бяха изключително прави. Предвид възхода на Китай, една демократична Русия следва да бъде много желан член на НАТО, свързващ Северна Америка, Европа и Евразия. Отношенията с ЕС биха били по-сложни, но цялостната европейска структура вече включва и важни държави, които не са членки на Европейския съюз. Пиша тези думи в една от тях. 

Тази стратегия е против Путин, но в защита на Русия. Преди няколко години мнозинството руснаци би отхвърлило това разграничение, приемайки царското твърдение на Путин „Русия – това съм аз!“. Вече не е така. Вече дори не е ясно дали Путин ще стане по-популярен в Русия, както стана след окупацията на Крим през 2014 г., ако превземе още едно кътче от бившата руска империя. Режимът на Путин се страхува от Алексей Навални, видно от опита за неговото отравяне и хвърлянето му в лагер за политически затворници. 

В политиката и дипломацията, както и в живота понякога, трябва да правим компромиси и да се адаптираме към несъвършени, временни обстоятелства. Трябва и да знаем какво искаме. Путин знае какво иска, сега е наш ред да изберем.   

Тази статия е публикувана за първи път в The Guardian на 31 януари 2022 г.