Дипломация на тълпите

Възможна ли е все още разумна и далновидна външна политика? Разговаряйки с държавници, дипломати, сътрудници на разузнавателни служби и учени по време на Мюнхенската конференция миналата седмица, имах известни съмнения.

Вземете предвид отношенията между САЩ и Китай. Само преди месец вицепремиерът на Китай Лиу Хе произнесе помирителна реч, която някои наблюдатели разглеждаха като част от очарователна офанзива, насочена към Запада. Мнозина се надяваха, че предварително планираното пътуване на държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен до Китай този месец ще намали още повече напрежението, като се основава на неотдавнашната среща на самия Лиу с министъра на финансите Джанет Йелън, както и на срещата лице в лице на китайския президент Си Дзинпин и президента на САЩ Джо Байдън в Бали през ноември.

Точно защото се впускат в засилено съревнование, и двете страни изглеждаха нетърпеливи да сложат таван на съперничеството си, признавайки, че са необходими по-чести контакти, за да се предпазят от недоразумения или случайна ескалация. Но след това дойде голямото преследване на китайски балони, което сложи край на всякакви идеи за разведряване. Докато големият дирижабъл се носеше над САЩ, администрацията на Байдън се опита да запази самообладание, но общественото мнение скоро взе превес над вземането на решения в областта на националната сигурност.

По телевизията, в Twitter и в други медии критиците на Байдън изтълкуваха неговата сдържаност като слабост. Не след дълго пътуването на Блинкен до Пекин бе отложено. Американските военни свалиха балона седмица след появата му, а след това унищожиха още три неидентифицирани обекта във въздушното пространство на САЩ – всички те по-късно бяха определени като най-вероятно „добронамерени“. В отговор на това китайските служители в областта на отбраната, както се съобщава, са отказали да приемат обаждания от американските си колеги.

САЩ не са действали въз основа на данни за непосредствена заплаха. Всеки ден във въздуха има хиляди балони и разузнавателната общност на САЩ се съгласи, че обектът, който е бил обект на нарушение, не е представлявал физическа заплаха. Но администрацията на Байдън почувства нуждата да изглежда силна в очите на американската общественост и сега отношенията между САЩ и Китай са на още по-крехка основа, отколкото бяха преди.

Свалянето на балона напомня за прочувственото описание на Джордж Оруел, който през 20-те години на миналия век стреля по слон в Бирма. Младият Оруел получава пушка и му е казано да издири разбойнически слон, но се оказва, че животното всъщност е съвсем безобидно. Въпреки това той се чувства принуден да го застреля, за да изглежда решителен пред местните жители. „Целият ми живот, както и животът на всеки бял човек на Изток – впоследствие разсъждава той, – беше една дълга борба да не бъдеш обект на присмех.“

Откритият и честен диалог между двете световни суперсили никога не е бил по-необходим. Но необходимостта винаги да се демонстрира сила прави дипломацията изключително трудна. Това със сигурност е вярно в медийната среда, управлявана от Twitter и мигновените сигнали за новини, които само подхранват по-нататъшната ескалация. И макар че Си може да е защитен от критиката на медиите и вътрешната опозиция, той също е изправен пред нарастващ натиск да не отстъпва и милиметър.

Високопоставени китайски учени като Джин Кънронг изразяват все по-националистически настроения – например настояват самолетът на председателя на Камарата на представителите на американския Конгрес Кевин Маккарти, да бъде принудително свален, ако той се опита да осъществи планирано посещение в Тайван.

Когато Уанг И се обърна към събралите се в Мюнхен величия в областта на външната политика, той не пестеше думи. Американският отговор на балона беше „невероятен, почти истеричен“ и представляваше „прекомерна употреба на сила, която явно [нарушаваше] … международното право“. Набързо организираната среща между Блинкен и Уанг в кулоарите на конференцията доведе само до още повече взаимни обвинения.

За да се разберат днешните геополитически сътресения, трябва да се погледне отвъд глобалните сили и водещите стратези. Вместо това сега общественото мнение изглежда е водещо. И това е глобално явление. Хората в Южна Азия, Югоизточна Азия и Африка на юг от Сахара са онлайн, изказват мнението си и принуждават правителствата си да се съобразяват с тяхното мнение при вземането на външнополитически решения.

От съществено значение е, че повечето хора в глобалния юг виждат света по съвсем различен начин от хората на Запад. Ново проучване на ЕСВП показва, че докато европейците и американците се обединяват около по-дързък подход към Русия и искат Украйна да си върне цялата територия, хората в Китай, Индия, Турция и (разбира се) Русия искат войната да приключи възможно най-скоро, дори това да означава поражение за Украйна.

Още по-голяма пропаст се заражда по отношение на бъдещия световен ред. Европейците и американците очакват появата на двуполюсен свят, разделен между Китай и Запада, в който много други страни ще функционират като „колебаещи се държави“, както по време на Студената война. Но други – включително много хора в Китай – виждат, че светът се насочва към фрагментация, с множество сили, които се борят за влияние. Следователно въпросът не е кой съпернически блок да се избере, а как да се работи прагматично с всички, за да се защитят собствените интереси. Вместо да изпълняват мелодия, написана от други, повечето държави искат да пеят своята собствена песен.

В речта си в Мюнхен, Уанг изглежда разбираше това – повече от вицепрезидента на САЩ-Камала Харис. Тя и други американски оратори се опитаха да обединят останалата част от света зад идеята за демокрация, като същевременно призоваха за трибунали, които да преследват руските военни престъпления. Но колкото и добре дошла да е тази реторика в Източна Европа, тя рискува да отчужди много други хора. Тези страни не само виждат двоен стандарт, но и се възмущават от идеята, че трябва да избират страна в конфликт, който не са предизвикали.

В противовес на това, Уанг твърди, че всички страни трябва да могат да избират своя собствен път, като дори проницателно изразява подкрепа за „европейска стратегическа автономия“. И когато призова за мирен план за Украйна, той говореше не толкова на националните лидери и дипломатите в конферентната зала на Bayerischer Hof, колкото на останалия свят. Той със сигурност знае, че прекратяване на огъня, което затвърждава руските териториални придобивки, би било немислимо за Киев и следователно не е сериозно предложение, но целта му е да изглежда разумен и да обвини Украйна и западните ѝ поддръжници в ескалация. В днешно време всички държави – дори и диктатурите – играят за тълпата, а истинската дипломация е изтласкана в периферията.

Тази статия е публикувана за първи път в Project Syndicate на 24 февруари.