След Афганистан: какви са задачите пред Европа
Подходът на ЕС във външната и икономическата политика трябва да бъде съобразен с глобалната тенденция, че пространството между двете политики все повече се стеснява
Оттеглянето на НАТО от Афганистан разкри няколко предизвикателства пред Европейския съюз.
Първото касае миграцията, която има ясни вътрешнополитически последствия. Досега европейците с гордост приемаха относително малкия брой афганистанци, помагали на западните сили в Афганистан. Но какъв ще е отговорът на Европа през следващите няколко месеца, на фона на по-голям поток от бежанци, бягащи от бедност и глад? Дори и 90% от тези афганистанци да се насочат към съседни държави като Пакистан и Иран, не е ясно дали ще останат там в дългосрочен план. Имайки предвид последствията от пандемията с Ковид-19 и широко разпространените икономически проблеми в Южна Азия, ЕС ще трябва да бъде подготвен за нова вълна мигрантска вълна към Европа. Съюзът ще трябва да предприеме нов подход към региона, включително и към Иран, и ще трябва да има ясна миграционна политика. ЕС ще трябва да държи на своите международни ангажименти спрямо бежанците и търсещите убежище като за тази цел поеме инициативата да обясни своята отговорност на европейските граждани.
Второто предизвикателство засяга защитата на европейските ценности. ЕС не може да си затвори очите за регресивните практики на талибанския режим, който през религия, култура и традиции оправдава отнемането на човешки права на половината от населението – жените и момичетата. Както ми каза една млада афганистанка по време посещение в Кабул през 2018 г., тук не става въпрос за това ЕС да наложи своята ценностна система на Афганистан. Става въпрос за спазването на Хартата на Обединените нации от 1945г. В този документ се затвърждават „основните човешки права, достойнството и стойността на човешката личност, и равноправието между мъжете и жените“. Всъщност това е външна политика, основана на ценности, и е от изключително значение да го имаме предвид във време, в което правата на жените и момичетата биват нарушавани или отнемани на много места по света, включително и на Запад.
Третото предизвикателство е геополитическо и е свързано с отворената стратегическа автономия на Европа. Всяка една от тези три думи: „отворена“, „стратегическа “ и „автономия“ е ключова, за да разберем какво се очаква от ЕС. Целта тук не е автаркия или самодостатъчност, а способност за действие дори когато от ЕС се изисква да упражни независимо лидерство. ЕС показа своите лидерски умения когато пое инициатива по климатичните въпроси по времето на Тръмп. Отворената стратегическа автономия изисква държавите членки да развият сходно разбиране за своите общи външнополитически интереси. Това е възпрепятствано от националното вето, което намалява стумила за изглаждане на различията между държавите. Опитът ми от първа ръка с търговията и външната политика на ЕС затвърди в мен виждането, че гласуването с квалифицирано мнозинство по търговските въпроси стимулира намирането на консенсус, а задължителното единодушие във външната политика само намалява цената на разногласието.
Дискусиите по Стратегическия компас на ЕС са първа стъпка в правилната посока, но Европа трябва да засили интеграцията в процеса по създаване на икономически и външни политики. Глобална тенденция е последните две все повече да се припокриват и ЕС трябва да се съобрази с този факт. Много държави изпитват затруднения в интеграцията на политиките си в различни сфери. В ЕС този процес се усложнява допълнително от факта, че общата външна политика и политика за сигурност се гласуват от държавите членки, за разлика от търговията и конкуренцията, които са общностна компетентност.
Европейските страни се сблъскаха с множество предизвикателства в отделните си опити да спасят свои граждани от Кабул и това показва колко голяма е нуждата от по-добра външна политика и политика за сигурност в Съюза. В един свят, в който силата е най-важна, това не е въпрос на избор, а е необходимост.
Четвъртото предизвикателство се състои в това да се приложи наученото от Афганистан там, където заплахата за европейската сигурност е най-голяма – в Сахел. Много вероятно е този регион да се превърне в убежище за терористи, свързани с Ал Кайда и Ислямска държава – особено след края на конфлинкта в Афганистан, който те смятат за победа на джихадистите. Падането на която и да е от сахелийските държави в ръцете на терористична група би било сериозен риск за сигурността и нивата на миграция не само в южните държави-членки на ЕС, но и за Съюза като цяло. Целият регион ще бъде дестабилизиран, както става ясно от засилването на пиратството в Гвинейския залив през последните месеци, както и от сблъсъците между джихадистите и правителствените сили на места като Кабо Делгадо в Мозамбик. Ето защо по време на мандата ми като външен министър на Испания се опитах да затвърдя Сахел като европейски приоритет във външната политика и сигурността.
Истината е, че Европа ще трябва да инвестира дългосрочно в региона и да комбинира умело военни, цивилни и операции за развитие с партньорите си от Г5 Сахел. Не е достатъчно да бъде спечелена „войната срещу тероризма“, а да се постигне мир. Този подход изисква търпение, но същевременно е по-добрият от чисто военния от гледна точка на разходи и въздействие. От военна гледна точка ЕС има възможност да изгради общ европейски капацитет, който да подкрепи военните сили, ръководени от Франция в Сахел, и да подобри мисиите по Общата политика за сигурност и отбрана (ОПСО) чрез оперативно обучение на местните армии. Военните усилия, макар и важни за стабилизирането на региона, не биха били достатъчни. Има нужда и от сериозни инвестиции в обучението и предоставянето на нужните ресурси на полицейските сили, които защитават местното население. ЕС трябва да наложи „Sahel Alliance“ сред членовете на Г5 от Сахел, техните международни партньори и ООН като основна инвестиционна платформа в сферата на обществените услуги – от водоснабдяване до образование и здравеопазване.
Европа трябва да обърне внимание и на обществените проблеми в Сахел като насърчи диалога между етническите групи на местно и национално равнище. Това ще затрудни терористичните и престъпните организации в опитите им да се възползват от маргинализираните общности в региона. Обществените политики са най-добрият начин за подобряване на мира и устойчивостта.
Пътят, по който трябва да поемат държавите-членки на ЕС, е ясен. Сега въпросът е дали те са готови да бъдат лидери и дали имат необходимата политическа воля да го извървят.
Аранча Гонсалес Лая е бивш министър на външните работи на Испания и член на Съвета на ЕСВП.
Европейският съвет за външна политика не заема колективни позиции. Този коментар, както всички публикации на ЕСВП, представя само авторовото мнение.