Чий е Европейският съюз

Закъснял с десет години, Лисабонският договор изглежда, че най-после ще види бял свят

Deputy Director
Head, ECFR Sofia

Закъснял с десет години, Лисабонският договор изглежда, че
най-после ще види бял свят. След ирландското “да” и подписа на
полския президент Качински, сега дори твърдоглавият чешки държавен глава Вацлав
Клаус си отваря вратичка, за да оправдае подписването му. След като чешкият
Конституционен съд се произнесе през ноември, пред влизането на договора в сила
няма да има формални пречки.

Приемането на “Лисабон” обаче ознаменува само края на една процедура,
която трябваше да даде инструменти на ЕС да функционира по-добре след
последното разширяване – от 15 на 27 страни членки. Но Лисабонският договор не
е отговор на въпроса

каква е новата голяма цел пред ЕС

и как неговите граждани да си върнат чувството, че да си част от клуба има
смисъл.

Поставени в позицията на страна реципиент, която очаква да получи от
“настойника” средства, напътствия, оценки, за българите ЕС не
изглежда като организация с големи проблеми. Ако се вгледаме по внимателно
обаче, ще установим, че последните две години далеч не бяха добри за съюза.

Много от проблемите могат да бъдат поставени в графата “световна финансова
криза”. Като че ли инстинктивно всеки понечи да се справя поединично, щом
кризата почука на врата на Европа. Франция и Германия ограничиха харчовете,
започнаха да критикуват слабите страни от еврозоната, дори френският президент
Саркози призова родната автомобилна индустрия да пренесе работните места от
по-евтината Източна Европа в заплашената от висока безработица Франция. Иначе
казано, протекционизъм – мръсна дума в контекста на общия пазар. Въобще из
Стария континент започна да шества

призракът на националните решения за общи проблеми

който изглеждаше демоде през последните няколко десетилетия. Най-явната жертва
на този призрак беше европейската енергийна политика – поне от българска гледна
точка. След поредицата от газови кризи от 2006 г. насам изглеждаше очевидно, че
единствено общи действия – интегриране на газовия пазар и газопреносната мрежа
– могат да донесат сигурност на всички страни членки. След януари 2009 г. обаче
разбрахме, че старите страни от ЕС не са готови да жертват интересите на
големите си национални компании за общото благо. Но същото може да се каже за
общата финансова политика на съюза (която мнозина предпочитат да обсъждат на
срещи на Г-20 вместо на сбирките на 27-те финансови министри), за политиката
спрямо Русия, за разширяването.

“Лисабонският договор увеличава способностите ни за действие, но нищо не
може да замени желанието на страните членки”, заяви миналата седмица
председателят на Европейската комисия Жозе Мауел Барозу. А те, очевидно, все
по-малко желаят да действат единно.

Най-сериозна изглежда повредата във “френско-германския мотор”. Дълги
години това беше евфемизмът за специалните отношения между Париж и Бон/Берлин,
който осигурява стабилност, но и динамика на европейската интеграция. Добрите
лични контакти между Де Гол и Аденауер, Митеран и Кол, редовните
френско-германски срещи на върха бяха гръбнакът на европейското единомислие. Днес
се разказват вицове за полуприкрито презрение на Ангела Меркел към
екстравагантния френски президент, а критиките на немския конституционен съд
спрямо Европейския парламент бяха сериозен шамар за самочувствието на ЕС.
Франция  от своя страна безнаказано потъпква принципите на общия пазар, а
Никола Саркози не спести нито една лоша дума по адрес на англосаксонския модел
на капитализъм. Извън двустранните срещи на върха,
френско-германският мотор

изглежда като да върви със съмнително гориво

Предварителните прогнози сочат, че европейската машина може да зацикли още
повече след май догодина, когато една друга страна от “големите
стари” – Великобритания, избере евроскептично правителство. Консерваторите
на Дейвид Камерън обещават да извадят страната си поне от европейската агенция
по отбрана, ако не да бламират Лисабонския договор, поставяйки го на
референдум.

Но истината е, че световната финансова криза само задълбочи процесите, тлеещи
от доста време в “душата” на ЕС. И скептицизмът към разширяването,
довел до унищожаване на “меката сила” на ЕС по отношение на неговата
периферия, и загубата на европейското лидерство в борбата с климатичните
промени, и въобще общото намаляване на тежестта и влиянието на ЕС на световната
сцена са само признаци на европейската криза на идентичността. Брюксел,
изглежда, отдавна се е превърнал в тържище, на което всяка страна членка
търгува подкрепата за чужд проект срещу гласове за своя. Франция бута
средиземноморския процес срещу политиката на съседство към Източна Европа, подкрепяна
от Полша и Швеция. ЕС има три мисии на Западните Балкани, но и също толкова в
Чад и Конго. Примерите за политиката “ако ти на мен, то и аз на теб”
са много.

 “Европейският съюз изгуби чувството си за смисъл”, написа през
2007 г. британският историк и публицист Тимъти Гартън Аш. Дванайсет години
по-рано той пледираше за обединение на Европа чрез разширяване на ЕС, извършено
едновременно с придобиването на по-координирана обща външна политика.
С влизането в сила на Лисабонския договор ЕС ще има

шанса да произвежда обща външна политика

Назначаването на европейски външен министър, който едновременно ще е и
заместник-председател на ЕК и така може да преодолее отдавнашния разнобой между
комисията и съвета по външнополитически въпроси, ще постави началото на
европейска дипломатическа служба (European External Service, EAS). А силен
президент на съвета може да накара страните членки да поставят своите
национални интереси след общностните. В този смисъл кандидатурата на Тони Блеър
изглежда най-убедителна, макар някои да възразяват, че Великобритания не е
“истински” член на ЕС, понеже на членува в еврозоната. Всъщност
бъдещето на съюза така или иначе ще е в решенията, взети с мнозинство, а не с
единодушие, т.е. в широките коалиции, бутащи интеграцията напред, които ще
изместят тежката машина на взимането на решения с консенсус, които се
съобразяват с най-слабите и най-консервативните гласове. Но нито една
процедурна промяна не може да замени желанието на страните да вървят по пътя на
интеграцията и да припознаят ЕС като свой продукт, а не като пазар, на който да
търгуват националните си проекти.

*Весела Чернева е директор на българския офис на европейския съвет за външна
политика (ecfr.eu).

This piece first appeared in Dnevnik on 13 October 2009.  

The European Council on Foreign Relations does not take collective positions. ECFR publications only represent the views of its individual authors.

Author

Deputy Director
Head, ECFR Sofia