Десетилетието на пожарникарите

Firemen, realists and idealists: this century's global leaders. A piece in Bulgarian.

Deputy Director
Head, ECFR Sofia




Кога точно свърши ХХ век? Някои твърдят, че от гледна точка
на бурната му история, векът беше кратък: започна през 1914 г. с началото на
Първата световна и завърши през 1989 г. с края на Студената война. Други пък
смятат, че едва 11 септември и новите заплахи, произтичащи от тероризма,
сложиха точката на ХХ век и “конвенционалните” му проблеми. Може би
следващото твърдение не е толкова ефектно, но от гледна точка на лидерството
векът свърши хронологично, когато му се полагаше: с края на 90-те.

Лидерите на 90-те отговаряха, разбира се, на духа на времето. Време, в което
“Западът” доминираше не само на международната сцена, но и в
глобалния разказ за историята и съвременните проблеми. Либерализмът
триумфираше, ходът на демокрацията изглеждаше непобедим. Беше времето на
големите решения и ясните ценности – обединението на Европа (чрез разширяването
на НАТО и ЕС), решението на международната общност да се  противопоставя
на геноцида (вследствие на ужасите в бивша Югославия) и пр.

Това време раждаше лидери-визионери, които имаха големи планове и продаваеми
мечти. В Източна Европа те въвеждаха пазар и демократични правила (Хавел,
Балцерович, Валенса), на Запад – еврото и по-голямата политическа интеграция на
ЕС (Кол, Делор), а в САЩ защитаваха идеята за Америка като “световен
полицай”, пазител на демократичните ценности в глобален план.

Първото десетилетие на новия век обаче се оказа доста по-непоследователно,
накъсано от световни кризи и сътресения. Редакторът на “Нюзуик” Анди
Сървър го описва в книга, която ще излезе до края на месеца под заглавие
“Да започнем отначало: Защо последното десетилетие беше толкова кофти и
защо следващото със сигурност ще е по-добро”. Защото най-късно на 11
септември 2001 г. стана ясно, че светът е непредвидим и опасен от гледна точка
на собствената ни сигурност.

Финансовата криза от последните две години – наричана вече “Голямата
рецесия” – пък показа, че глобализацията и пазарът имат и много тъмни
страни. Държави, които наричахме “развиващи се” – Китай, Индия,
Индонезия и Бразилия, се оказаха носители на надеждата за изход от рецесията.
Многобройните грешки на управлението на Буш направиха от концепцията за
разпространение на демокрация по света съвкупност от мръсни думи и създадоха
нови огнища на кризи. Стари дилеми, обявени за мъртви през 90-те, се възродиха
и с нова сила управляват реалността – възходът на националната държава
ежедневно пречи на развитието дори на постмодерно творение като ЕС, а
необходимостта от достъп до ресурси дава силно оръжие на страни като Русия или
Венецуела, които напоследък не се свенят да го използват.

Лидерите, призвани да се справят с непредвидими кризи, не са държавните мъже и
жени от 90-те. Те не мечтаят за “голям взрив”, нито за победа на
демократичните ценности в глобален план. Те са принудени да се справят с всяка
следваща криза, да загасят следващия пожар, като запазят вътрешната си
подкрепа. Те четат проучвания на общественото мнение много повече, отколкото
класиците на държавното управление и международните отношения.

Някои от днешните лидери (Саркози, Берлускони) гледат най-вече да запазят
високата си обществена подкрепа, като често прибягват до популистки действия и
политики. Други пък, като Меркел или Блеър, поставят акцента върху
“пожарникарските” си качества – способността да намерят ефикасни
практически решения по пътя на политическия компромис. Любителите на твърдата
ръка – Путин, Чавес – предлагат авторитарни лекарства срещу несигурността в
света.

Политикът, предизвикващ по целия свят най-много ентусиазъм, надежди и въпроси –
новият американски президент Обама, е по парадоксален начин разпънат между
визионерското и практичното начало. В неотдавнашната си реч в Осло, при
приемането на Нобеловата награда за мир, Обама спомена за съществуващото
деление на “идеалисти” и “реалисти” в политиката – и го
отхвърли. Обама заяви, че в днешния сложен свят “няма прости
рецепти”. И именно тук е парадоксът: за да успее на международната сцена,
американският президент трябва да има визия за “голямата картина”. А
за да удържи подкрепата на избирателите си, трябва повече от всякога да умее да
се справя с непредвидени кризи. Най-скорошното изследване на общественото
мнение в САЩ на изследователския център Пю показва, че едва 27% оценяват
последното десетилетие положително, а 50% очакват следващото да е по-добро.

Как ще изглежда следващото десетилетие ще зависи в голяма степен от крехкия
баланс в американската политика между двете тенденции – реализъм и идеализъм.
Но за първи път то ще зависи още повече от това какво интересува лидерите на
Китай, Индия, Бразилия. Ако те поискат дългосрочно да прекрояват международната
политика, вместо да се занимават основно с местни и регионални проблеми, ще
станем свидетели на големи промени. Западният свят ще загуби още повече от
относителната си тежест, като САЩ се преориентират изцяло към връзките си с
Азия, а Европа се самоизолира в ролята си на западаща регионална сила. Въпреки
оптимизма ни за следващото десетилетие, това развитие изглежда много вероятно.

This piece was first published in Dnevnik.




The European Council on Foreign Relations does not take collective positions. ECFR publications only represent the views of its individual authors.

Author

Deputy Director
Head, ECFR Sofia