Падането на Афганистан и какво означава това за Европа

Бързото падане на афганистанските правителствени сили и вземането на властта от талибаните шокираха Европа и разпалиха дебат върху последиците за европейската политика. Докато САЩ бяха основният двигател и определяха стратегията на западната интервенция в Афганистан, няколко европейски държави инвестираха в тези усилия с войници и ресурси, от които вече няма и помен. Европейците се сблъскват с няколко неотложни въпроса. На първо място е този за сигурността на техните граждани и тези, които работеха редом до тях. С времето обаче европейците трябва да вземат предвид уроците от Афганистан при формирането на своите политики в сферата на сигурността, стабилизирането на региона, отношенията със САЩ и други регионални сили, миграцията. Всички тези въпроси обединиха експерти на ЕСВП в анализ какво означава поемането на властта от талибаните за изконните интереси на Европа и нейните най-големи партньори.  

Сигурност и отбрана 

Яна Пулиерин 

Драматичният край на афганистанската мисия неизбежно повдига въпроса за бъдещето на военните интервенции. От 2014 г. фокусът на НАТО се върна към основната си задача – въздържане и защита на територии. Изтощението от чужди интервенции се разпространяваше сред държавите-членки на НАТО. След продължителните войни в Ирак и Афганистан САЩ очевидно нямат желание да бъдат световния полицай. Това можеше ясно да се види в Сирия по време на управлението на Обама.  

Съвсем очаквано се увеличи натискът върху европейците да участват в управление на кризи в съседни държави. ЕС ще трябва да увеличи приноса си към операции за кризисна превенция, стабилизиране на държави и изграждане на мир. Афганистанската мисия силно демонстрира на европейците колко зависят от американския капацитет. Без американската военна подкрепа европейците нямаше да успеят да евакуират собствените си служители и местните афганистански сили от Кабул.  

Ако европейците вече не се ангажират със стабилността в съседните държави, те ще трябва да се сблъскат с последиците от една нестабилност. Същевременно провалът на афганистанската мисия повдига въпроса дали военните интервенции си заслужават въобще. Редица наблюдатели и политици, най-вече в Германия, твърдят, че урокът от Ирак, Либия и Афганистан е, че ангажирането в подобни действия няма смисъл в бъдеще. Мнозина питат какво бе постигнато през тези години в Афганистан чрез обучението на афганистански военни сили, чрез присъствието на европейските войници и чрез инвестирането на огромни суми пари.

Очаквано, за европейските политици ще бъде все по-трудно да убедят гражданите си в ползите и легитимността на военните операции. Европейските държави членки ще трябва да преразгледат военните си мисии. Това може да има сериозен отзвук в Германия и Франция по линия на присъствието им в Сахел.  

Същевременно Европа не може да се крие от неприятностите, които я заобикалят. Не може да гледа на себе си като на остров на богопомазаните. Важно е да не се повтарят грешките от Афганистан. Бъдещите военни операции трябва ясно да задават постижимите цели и необходимите средства за постигането им.  

Европейска стратегическа автономност 

Тара Варма 

Събитията в Афганистан неизбежно ще имат стратегически последици за Европа най-вече поради капацитета и желанието й да бъде геополитически фактор. Афганистан е тест за европейската стратегическа автономност, включваща следните компоненти: информация, решение, действие. Информацията от терен за подготовката на талибаните и скоростта, с която превзеха Кабул, беше меко казано грешна. САЩ обяви решението си да се оттегли през пролетта, но това не предизвика европейски отговор. Европейците бяха оставени да се справят сами в изключително трудни условия.

Това не трябва да откаже Европа от Афганистан, но Европа трябва да дефинира какви амбиции има в страната.  

Принципите на отвореност и свързаност са в сърцето на европейския проект. Европа не трябва да се самоизолира от света и да се превърне в интровертна и боязлива политическа крепост. Така или иначе няма да има възможност да го направи. ЕС трябва да приеме всички афганистанци, които са работили за неправителствени организации, за страни членки и международни организации, както и тези, чиито права и животи са застрашени от талибаните.  

Що се отнася до тези, които остават в Афганистан, ЕС може да помогне чрез помощи. Съюзът знае много добре как да управлява такива програми и как да предоставя хуманитарна помощ, в частност в селски райони в риск от засушаване. Това означава и засилено присъствие на терен за надеждно изпълнение на програмите и за борба с корупцията. Този сценарий е осъществим в случай, че режимът на талибаните е готов да приеме такава помощ. Предоставянето на помощи е лост на влияние, чрез който ЕС може влияе върху управлението в Афганистан.  

Европа се оказа по средата на геополитическо съревнование между Китай, Русия и Пакистан. ЕС трябва да бъде влиятелна сила в региона. За това обаче координацията между държавите членки по линия на събирането на информация, вземането на решения и приноса към връзката развитие-сигурност, ще бъде от изключително значение.  

Отношения със САЩ   

Джереми Шапиро  

Някои от европейските съюзници на САЩ изразиха гласно недоволство от оттеглянето на САЩ от Афганистан; от начина, по който беше извършено; и от липсата на консултация със съюзниците от НАТО, които също имат военни сили в Афганистан. Въпреки това от самото началото на операцията на НАТО в Афганистан европейските съюзници изцяло се съобразяват и следват американската стратегия за действие, независимо дали тя беше смислена. След като всичко се разпадна, техните оплаквания изглеждат лекомислени и безотговорни.  

Америка вече е нормална държава.  

Живеем в пост-американски свят. Най-важният урок от падането на Афганистан за европейците не е свързан с необходимостта от повече сътрудничество или с липсата на американска компетентност. Той се състои в това, че трети поред американски президент демонстрира как страната му вече няма да е световният полицай и как няма да използва ресурсите си, за да осигурява стабилност в далечни региони. Трагедията в Афганистан е логичен резултат от тази вече утвърдена политика.  

САЩ вече е една нормална държава. Тя няма да се самоизолира или да действа едностранно. Ще може да работи ефективно със съюзници само когато са засегнати нейните интереси. Един такъв случай е съревнованието ѝ с Китай. В други региони обаче – като Централна Азия, Сахел и може би дори в източния край на Европа, американски интереси вече няма.  

За европейците тези региони са много по-важни и за да защитят своите интереси там, те ще трябва да развият политическата воля и капацитета да използват своя собствен стратегически суверенитет, който трябва да включва и възможността за военна намеса без американска подкрепа.  

Развитието на този капацитет ще излезе скъпо на европейците и може да отнеме години. Не е изненада, че те биха предпочели старата и удобна сделка с американците. Тайно се надяват, че както казва Байдън „Америка се завръща“. Трагедията в Афганистан показа на европейците, че старата сделка вече не съществува и ако продължават да разчитат на нея, това ще е опасна абдикация от неизбежната отговорност, която трябва да поемат. 

Близък Изток и Северна Африка  

Джулиън Барнс-Дейси 

Докато европейците изследват последиците върху Близкия изток от американското оттегляне, ще се съсредоточат предимно върху ефектите в сферата на сигурността. Въпреки че талибаните и Ислямска държава не се разбират, съществуват опасения, че Афганистан може отново да се превърне в убежище за екстремистки групи като Ал-Кайда, с която талибаните е възможно да поддържат отношения, за да възобновят своята кауза в Ирак, Сирия и отвъд. Грандиозният успех на талибаните може и да даде повече увереност на екстремистки групи, които преди това са били обезсърчени от години, изпълнени с военни провали в Близкия Изток. По този начин може да се възроди мобилизацията в региона (въпреки че групи като Джабхат ал-Нусра в Сирия се опитват да подражават на талибаните и политическата им стратегия е фокусирана върху военни победи на терен). 

Тази заплаха остава забулена в несигурност. Възможно е талибаните да се заинтересоват от международната помощ. Доставката й обаче ще бъде невъзможна, ако талибаните проправят път на екстремистки групи в региона. Западните държави могат да използват тази помощ като поощрение, чрез което да влияят върху талибаните. Междувременно, засилената локализация на екстремистките групи в Близкия изток, фокусирани върху постигането на местна, а не транснационална легитимност, може също да ограничи потенциалните връзки между талибаните и други регионални групи.  

САЩ показаха преди всичко, че възнамеряват да запазят своя военен капацитет „отвъд хоризонта“ от съображения за сигурността в региона. Вашингтон несъмнено ще внимава при нанасянето на удари на предполагаемите терористични убежища както в Афганистан, така и в Близкия изток.  

Като изключим ясните последици в сферата на сигурността, европейците ще се питат каква ще е новата роля на САЩ в Близкия изток, включително и в настоящите усилия за стабилизиране на региона. Опасенията, че САЩ ще оттегли всички американски военни сили от Близкия изток изглеждат преувеличени, но е вероятно Америка да стане по-зависима от арабските бази в Персийския залив, за да компенсира загубата на афганистанското си присъствие. Оттеглянето от Афганистан само потвърждава, че Вашингтон възнамерява да свие чуждестранните си ангажименти и е приключил с участието си в процеси за изграждане на нации. Администрацията на Байдън също цели да ограничи приноса на САЩ в Ирак и Сирия като измести фокуса си върху основни антитерористични интереси. Малко вероятно е и да предложи по-съществена подкрепа на места като Либия. Тази промяна вероятно ще направи регионалните групи по-категорични в преследването на интересите си. Това рискува резултати, несъответстващи със западните интереси. При липса на американски гаранции, се очаква регионалните държави в конфликт да проявят по-голяма склонност да намерят баланс в отношенията си.  

За европейците стабилността в Близкия изток е изключително важна предвид миграционните и терористичните заплахи. В този контекст те трябва да анализират каква политика трябва да водят без лидерството на САЩ. Това ще зависи от европейските ангажимент и ресурси. Необходимо е задълбочено изследване на западноевропейския модел за стабилизиране, а не само американския, който очевидно през последните 20 години се провали в Афганистан, Ирак и на други места. Европейците ще трябва да се запитат дали и как могат да подкрепят по-реалистични цели, основаващи се на по-легитимни вътрешни процеси в Близкия изток. Това ще изисква противодействие на разрастващата се корупция, която подкопава регионалната сигурност и която често се насърчава от Запада – както се случи и в Афганистан.   

Русия  

Кадри Лийк 

В средата на 2000-те британски анализатор в сферата на сигурността попита свой руски колега какво е мнението му за кампанията на САЩ и НАТО в Афганистан. „Разумът ми иска да успеете“, беше отговорът – „Но сърцето ми – да се провалите ужасно, както ние се провалихме.“  

Руският прочит на американското оттегляне е също толкова противоречиво. Има хора, които радостно отбелязват, че оттеглянето на СССР от Афганистан, превърнало се в синоним на военен провал, сега бледнее пред позора на американците. Официалната пропагандна машина на Русия непрекъснато изтъква, че онези, които са помогнали на американците, са изоставени, протягащи ръце към излитащите самолети.  „Урокът е: Не помагайте на войниците, носещи звезди и ивици. Ще ви използват и ще ви изоставят“, написа Маргарита Симонян, главен редактор на телевизионния канал RT.  

И все пак голяма част от тази пропаганда е провокирана от вътрешната политика на страната и е насочена към агентите на промяната в Русия, които Кремъл се опитва да представи на руското население като спонсорирани от Запада марионетки. Този подход има отражение и във външната политика на страната. Появиха се изказвания, включително и на секретаря на руския Съвет по сигурността Николай Патрушев, че Афганистан е имал статут, подобен на украинския – важен съюзник на САЩ извън НАТО. Мнозинството руснаци вярва, че сегашното украинско правителство е съставено от подставени лица на Запада, а не от лидери, които украинският народ сам е избрал. Следователно има опасност Москва да преекспонира приликите между двете държави и просто да изчаква Америка да се „оттегли“ и от Украйна.  

Опасенията на Запад, че Москва – окуражена от провала на САЩ, ще започне да изпробва стабилността на всички американски операции, са безпочвени. Друго популярно виждане в Москва гласи, че САЩ най-накрая изоставиха своите нереалистични цели като това да бъдат световен полицай или да формират и налагат универсална демокрация. Руснаците гледат на това като на ново предимство за САЩ. Сега Америка ще има повече ресурси да преследва жизненоважните си цели, които ще защитава със зъби и нокти. По-добре ще е за Русия да бъде подготвена. 

В крайна сметка, завземането на Афганистан от талибаните влоши сигурността на Русия. Приток на ислямистки екстремисти и терористи към Централна Азия, а след това и към Русия, е дългогодишен проблем за Кремъл. Все пак това няма да стане за една нощ и Москва имаше време да се подготви. Русия засили военното си присъствие в Централна Азия, подобри охраната на границите си и инвестира в отношения с талибаните (въпреки че официално организацията все още е незаконна в Русия). Москва е много по-малко уязвима, отколкото през 1996 г., когато талибаните за последно превзеха Кабул. Кремъл не е изправен пред сепаратистки бунт в собствените си мюсюлмански републики и в страните от Централна Азия. Буферът между Русия и Афганистан сега са функциониращи държави, които не са затънали в граждански войни. 

Китай 

Андрю Смоул 

Пекин отдавна смята конфликта в Афганистан за война, в която не иска да има победители. В краткосрочен план китайското правителство ще направи всичко възможно да популяризира „поражението“ на САЩ и Запада, и тезата, че оттеглянето от Афганистан ще има тежки последици за ангажиментите, партньорите и съюзниците на САЩ. Според Пекин, Вашингтон може да изостави и други свои съюзници при всяко периодично преоценяване на основните си интереси. Следователно е по-добре да се преориентират към една държава във възход като Китай.  

Тревогите на Китай са в две посоки.  

Пекин се страхува, че сега САЩ ще се съсредоточи изцяло върху Китай като основен стратегически проблем.  

Едно от притесненията на Китай е, че ще трябва да се справя с хаоса. За Пекин победата на талибаните е проблем поради неясните последици от появата на ислямистки режим в неговия регион. Въпреки дългогодишните отношения на Китай с талибаните, става ясно, че каквито и политически обещания да дават талибаните, Афганистан ще бъде плодородна почва за развитието на обезпокояващо голям брой военни групировки. Размирици по границата са малко вероятни като се има предвид лекотата, с която Китай може да затвори коридора Вахан – тясната афганистанска ивица земя, която достига китайската граница. И все пак, Пекин се притеснява от един потенциален домино ефект в Централна Азия или в Пакистан. Китайските цели и инвестиции в региона сега са изложени на по-голям риск. Китай и не желае да навлиза дълбоко в афганистанските проблеми: въпреки че трябва да засилят дипломацията си, китайските политици виждат Афганистан като капан, който разумните велики сили избягват. Китайците с удоволствие ще обещаят големи инвестиции и краткосрочна помощ на новото правителство. Едно по-сериозно икономическо присъствие в Афганистан обаче ще зависи изцяло от китайското доверие в политическата среда и нивото на сигурност в страната, което ще отнеме години.  

От друга страна, Пекин се притеснява, че въпреки катастрофалното оттегляне на американците, то сигнализира новия фокус на САЩ изцяло върху Китай като основен стратегически съперник. Усещането в Пекин е, че през последните две десетилетия вероятността да избухне криза в далечния Близък е възпирала американците да насочат всичките си ресурси към Китай. Това е създавало множество възможности за Пекин. Смяната в американския фокус от континентална към морска Азия, и от противодействие на бунтовници към съревнование между великите сили, винаги е зависела от това САЩ да поеме моралната и политическата отговорност за оттеглянето от Афганистан с полуприемлив резултат. След като това вече няма значение, Америка има капацитета да се заеме с предизвикателството в Индийско-Тихоокеанския регион и в Китай. Американците с радост биха оставили Афганистан на Китай. Китайското виждане по въпроса, повлияно от опита на Съветския съюз и САЩ, продължава да бъде, че това би било фатална грешка.  

Иран 

Есфандиар Батманжелидж 

Иранските лидери изглежда търсят общ език с талибаните, с които бяха в преговори преди американското оттегляне. В техните ръце е и бъдещето на Афганистан. Целта на тези преговори е да се намали заплахата, породена от нарастващата несигурност около общата им граница. Иран ще направи опит за споразумение с талибаните, за да намали риска от нова мигрантска криза, да предотврати увеличаването на обема на контрабандата с наркотици и оръжия през границата и да намали шанса за сблъсъци между религиозните общности, където Техеран неизбежно ще трябва да се намеси.   

Иранската стратегия е напълно обяснима, ако приемем, че падането на Афганистан под контрола на талибаните е било неизбежно след американското оттегляне. Дори администрацията на Байдън вече признава талибаните за официални лидери на страната, за да измъкне още чуждестранни граждани и бежанци от Афганистан. Стратегията на Техеран обаче може да се окаже непопулярна сред иранците, които от една страна помнят жестокостта на талибаните, а от друга са потресени от кадрите с афганистанци, опитващи се да избягат от страната.  

Известният ирански политолог Садег Зибакалам успя да улови това чувство на недоволство в широко разпространен пост в Twitter, в който твърди, че иранската политика спрямо Афганистан може да бъде обобщена като „огромна жертва в името на анти-американската идеология и продължаването на враждата с американците“. Той добавя, че лидерите на Иран „не се интересуват нито от живота на 40-те милиона души в Афганистан, нито от положението на афганистанските жени, нито от вълната афганистански бежанци в Иран, нито от бъдещето на шиитите в страната“. Спорно е дали Иран е бил в състояние да помогне на афганистанското правителство. Ако тази потенциална помощ обаче не е била дадена, за да се осигури краят на американското присъствие в Афганистан, това може да се окаже прекалено висока цена за гражданите на Иран, които сега трябва да живеят в съседство с талибаните.  

Икономическите последствия от превземането на Афганистан ще са значителни. В краткосрочен план ще повлияят на капацитета на иранската икономика да се противопоставя на натиска на американските санкции. В дългосрочен план това ще се отрази и цялостно на развитието на иранската икономика в регионалния контекст като се има предвид, че Иран и Афганистан са по-икономически свързани отколкото мнозина предполагат. Тази им свързаност до голяма степен се е развила през годините заради необходимостта на Иран от регионални икономически партньори поради пречката, която представляват американските санкции за ролята на Иран в глобалната икономика. Независимо от това, определени аспекти в техните отношения като участието на Афганистан в иранските валутни пазари и статутът на Афганистан като основна дестинация за износ (изключвайки износа на петрол), е възможно да доведат до съществена икономическа цена за успеха на талибаните.  

Турция 

Аслъ Айдънташбаш  

До скоро Афганистан беше лост на влияние за Турция в отношенията с партньорите от НАТО и шанс да заздрави връзките си със САЩ. Дискутираният през май план беше официално обявен през юни след първата двустранна среща между Джо Байдън и турския президент Реджеп Тайип Ердоган и се състоеше в това турските въоръжени сили да поемат контрола над летището в Кабул след оттеглянето на САЩ. Американските власти смятаха, че турското присъствие ще подсигури функционирането на летището и ще предотврати паниката сред афганистанското население и дипломатическата общност в Кабул. 

Планът се провали.  

Талибаните напреднаха много по-бързо от очакваното и безпроблемно завзеха Кабул, което доведе до драматичните кадри на отчаяние от летището. След като американските военни сили значително увеличиха своето присъствие на летището, за да осигурят евакуационните полети, пристигналите 600 турски войници останаха без работа.  

Анкара все още има готовност да се споразумее с талибаните и да участва по-активно в дейностите на летището в Кабул, но това вероятно е твърде амбициозно начинание. Талибаните едва ли ще дадат на Анкара контрол над летището, въпреки че се нуждаят от международно признание и една среща с президента Ердоган би била полезна за тяхната легитимност. 

Златната възможност за Анкара бързо се превърна в национален кошмар с падането на Кабул на фона на неизбежната нова вълна афганистански бежанци. Турското общество става все по-изтощено от политиката на правителството с бежанците, а присъствието на 4 милиона сирийски бежанци в страната в комбинация с постоянния поток от афганистански бежанци, преминаващи през източната граница на Турция, допълнително разпалват гражданското недоволство. Рейтингът на Ердоган у дома спада и това го прави податлив на вътрешен натиск по въпроса с бежанците. За него е важно да изглежда, че полага сериозни усилия в това да ограничи нелегалната миграция от Афганистан. Той отрече твърденията на опозицията, че е сключил споразумение с Вашингтон за приемане на хиляди афганистански бежанци и обяви, че Турция ще построи стена на източната си граница.  

Всичко това се случва докато ЕС е в разгара на преговорите за трети пакет финансова помощ от приблизително 3 милиарда евро за Турция, свързан с пребиваването на сирийски бежанци в страната.  Въпреки че споразумението между Турция и ЕС е строго определено за предоставяне на помощ само за сирийските мигранти в Турция, германският канцлер Ангела Меркел и върховният представител на ЕС Жозеп Борел подчертаха, че е наложително да се преговаря с Турция и за ситуацията с Афганистан.  

Желанието на Турция да се присъедини към военните действия в Афганистан може да подпомогне ЕС да види Анкара в друга светлина, но едва ли ще доведе до ново споразумение за приемане на още афганистански бежанци. В момента в Турция вече има 300 000 афганистански бежанци. Би било политически риск за Ердоган да приеме дори и един повече.  

Сахел  

Андрю Лебович  

От години стои въпросът дали Сахел – особено Мали – ще бъде „френският Афганистан“. Понастоящем сахелийските медии и международната преса изразяват опасения относно последствията от оттеглянето на САЩ от Афганистан в този контекст. Много хора са притеснени от създаването на прецедент от чуждестранни сили, които се намесват в други държави, а после намаляват или оттеглят своята подкрепа и оставят страните от региона още по-нестабилни и податливи на разпространението на джихадистката кауза. Това притеснение само се задълбочи от изявлението на Франция, че ще намали френските военни сили в региона. Обстоятелствата са различни, но реакцията на населенията в региона и на европейските представители за ситуацията в Афганистан разкриват някои възможности за бъдещето на Сахел.  

Отдавна съществува значителна местна опозиция против френските и други международни намеси в региона. Въпреки това, сахелийските политици се въздържат от директна критика към чуждестранните операции, защото са наясно, че военните сили и обществата в региона се нуждаят от външна помощ в борбата с джихадистките атаки. Тази външна помощ включва френски и все повече европейски инициативи за военно обучение, както и по-всеобхватна хуманитарна мисия на ООН в Мали. Разбира се, лидерите в региона знаят много добре как да се възползват от европейските опасения за сигурността, тероризма и миграцията по така наречената „южна граница“ на Европа, и по-нататък в западна Африка.  

Падането на правителството на Афганистан след 20 години чуждестранна военна и хуманитарна помощ поставя под въпрос усилията, положени в Сахел. Чуждестранната помощ за Сахел е значително по-малка от финансова и военна гледна точка в сравнение с тази, дадена от САЩ и НАТО за Афганистан. Независимо от това, десетилетия, изпълнени с американски обучения за борба с тероризма, програми на ЕС за изграждане на капацитет, военни обучения, съпровождане на регионални войски от френски и европейски партньори и осъществяване на проектите за развитие в рамките на Алианса за Сахел не доведоха до стабилност или развитие. И въпреки по-изявените усилия за подобряване на управлението и политическия процес в региона през последните години, напредъкът там също не е на лице.  

Изходът от Афганистан ще накара европейските и френските представители да се замислят преди да намалят военните си сили в региона, дори и ако пълно оттегляне за момента е малко вероятно. Очевидните недостатъците в международната политика за стабилизация в Афганистан и в Сахел поставят международното общество и лидерите на Сахел пред труден избор. От една страна, истински политическите реформи, подобрения в ефективността на държавните органи и ограничения на злоупотребите в сферата на сигурността на местно ниво ще помогнат да се ограничи разпространението на джихадистката кауза и нейните алтернативни предложения. От друга страна, остава въпросът дали Европа и нейните партньори в Сахел могат заедно да направят трудните избори за необходимите реформи, правилните условия и възможните преговори с екстремисти, или вместо това ще изберат да поддържат региона в „достатъчно добро“ състояние. Това ще предотврати краткосрочния хаос, но ще затвърди една безизходица, която влошава регионалната сигурност и вреди на гражданите в Сахел.  

Миграция 

Сузане Бауман  

Едно от последствията от превземането на Афганистан от талибаните беше възраждането на европейския страх от евентуален приток на бежанци. Очакваният поток от афганистанци в Европа е стрес тест за трудния процес на разработване на ново вътрешно споразумение на ЕС, основано на повече солидарност и по-справедливо споделяне на отговорността по повод миграцията и предоставянето на убежище на бежанци. 

Още в началото на август от писмо до Европейската комисия, подписано от министрите на Австрия, Белгия, Дания, Германия, Гърция и Холандия, стана ясно каква е преобладаващата позиция по въпроса в Европа. Докато посланикът на ЕС в Кабул призова държавите членки да спрат репатрирането на афганистанци от Европа поради нарастващото насилие в страната, шестте държави настояха, че страната е безопасно място за репатриране. Дори след като Кабул беше превзет от талибаните и на фона на целия ужас и шок от ситуацията, става ясно, че лидерите на ЕС предпочитат да оставят проблема на регионалните власти. Президентът на Франция Еманюел Макрон се изказа против „нерегламентираните бежански потоци“; австрийският канцлер Себастиан Курц подчерта, че Австрия няма да приема повече афганистанци по време на „на неговото канцлерство“; гръцкият министър на миграцията Нотис Митаракис подчерта, че страната му няма да се превърне в „портал на ЕС за всички, които искат да заминат за Европа“. Дискусиите в ЕС досега бяха фокусирани върху предлагането на подкрепа за страни, съседни на Афганистан.  

Темата за бежанците оказа и особено въздействие върху тежката германска парламентарна предизборна кампания. Националистите най-накрая намериха изборна тема, с която могат да постигнат резултати за разлика от изказванията им против политиката по изменение на климата, които не бяха добре приети в година, изпълнена с наводнения и горски пожари. „Бежанската вълна“ и „масовата имиграция“ са много по-удобни за тях. Християндемократите (ХДС) и Християнсоциалният съюз (ХСС) предпочетоха първи да се възползват от снимки на „сценария на ужасите през 2015 г.“, за да изпреварят Алтернатива за Германия и да затвърдят гласоподавателите си от десницата. „2015 не трябва да се повтаря“, е лозунгът на германския кандидат за канцлер на ХДС Армин Лашет, с който отговори на кадрите от евакуацията на летището в Кабул. Лидерът на ХСС Маркус Зьодер в стремежа си да се разграничи от „левите си конкуренти“, зелените, ги обвини, че дават опасен „карт бланш“, който ще „предизвика допълнителен миграционен натиск“ в отговор на искането им за квота за бежанци от Афганистан .  

Всъщност, колко реални и колко вероятни са предполагаемите потоци от афганистански бежанци, идващи към Европейския съюз? В краткосрочен план не са нито едното от двете. Освен малкия, за съжаление, брой местни служители и активисти, които могат да бъдат евакуирани от Афганистан, границите на страната в момента са практически затворени. От една страна, талибаните контролират голяма част от границата и не позволяват преход на много афганистанци, които биха искали да напуснат страната. От друга страна, съседни държави като Турция и Пакистан затвориха границите си, за да не допускат афганистанските бежанци.  

В дългосрочен план е вероятно повече афганистанци да се насочат към Европа, за да се присъединят към членове на своите семейства, живеещи в страни от ЕС, или да избягат от условията в бежанските лагери. Как това ще се осъществи зависи изцяло от държавите от ЕС. Група от държави членки ще трябва да създаде прецедент, за да може ЕС да се справи по-добре, отколкото в случая със Сирия. Те ще трябва да се координират със съседните на Афганистан държави още на ранен етап, давайки им финансова и логистична подкрепа да запазят границите си отворени и да осигурят подслон на тези, които бягат от талибанския режим. В допълнение ЕС трябва да координира създаването на законни и безопасни маршрути за достъп до Европа – например чрез издаване на хуманитарни визи или временно преустановяване на визовите изисквания. ЕС има достатъчно време за действие, ако правителствата на държавите членки не посветят цялото си време на популистки маневри.