Изкуството на възможното: Европейска реформа след италианските избори

Изборите в Италия оставиха Макрон и Меркел без партньор за амбициозни реформи в ЕС.

Поради редица причини случилото се в първата неделя на март беше ярка илюстрация на състоянието на европейската интеграция. В Германия най-после след 5 месеца беше съставено правителство, след като Германската социалдемократическа партия (SPD) се съгласи на коалиция с консервативния Християндемократически съюз (CDU) и баварската й сестринска партия Християнсоциален съюз (CSU). Избирателите в Италия обаче гласуваха за евроскептични, дори анти-ЕС насочени партии.

Докато немският вот отваря възможността за обсъждането на европейски реформи, италианските избори изглежда я затварят, като изваждат важен играч от играта. Който и да застане начело на следващото италианско правителство, той ще е консуматор, но не и архитект на реформи.

Четвъртото правителство на Ангела Меркел поставя Европа в основата на своята програма, но не защото иска да е също толкова амбициозно по въпроса за реформата на ЕС колкото е френският президент Емануел Макрон. Кабинетът на Меркел по-скоро се води от две други съображения.

На първо място, „дългът към Европа“ легитимира рязката промяна в поведението на SPD – от отказа за участие в поредната широка коалиция към присъединяването към такава. Европа трябва да се подсили, а това изисква стабилно мнозинство в немския парламент. Европа е това, което разделя играчите в немската политика на „ние“ и „те“. Про-европейските центристки партии застават срещу анти-европейската Алтернатива за Германия и (в по-малка степен) срещу Левицата.

Второ, европейската реформа е важна за Германия, защото е важна за Макрон. От немска гледна точка, той може да постигне това, което Саркози и Оланд обещаха, но не успяха да направят. Програмата му за вътрешната реформа е твърде важна, за да позволи Германия тя да бъде отслабена заради провал на плана му за реформа на ЕС. За Меркел и правителството й не е необходимо Макрон да постига невероятни успехи (а и не трябва от гледна точка на немските интереси), но в никакъв случай не трябва да се проваля.

Новото немско правителство е готово да инициира някои реформи в еврозоната и фискалната политика като създаването на постоянен Европейски валутен фонд (изначално немска идея) и нов бюджет за финансиране на структурни реформи (въпреки че Берлин би предпочел идеята да е отворена за всички страни членки, а не само за 19-те от Еврозоната).

Същата е позицията на Германия по външната сигурност – нито PESCO, нито френската инициатива за по-силна Европа ще решат проблема на Германия, но и двете изглеждат достойни за подкрепа. И наистина, някакво раздвижване и по двете теми е необходимо, ако Берлин иска да си осигури подкрепата на Франция за новия подход към проблематичната тема „миграция, бежанци и сигурност на границите“.

Въпреки  че, френско-немският тандем е необходимо условие за продължаване напред, то не е достатъчно и Париж и Берлин разбират това добре. За основна реформа е нужно повече от сътрудничеството между институциите на ЕС и Бенелюкс, особено защото нито едно от двете не трябва да се приема за даденост.

Франция се нуждае от силни партньори, за да балансира силата на Германия, а Италия е най-важният от тях. Германия също се нуждае от силни съмишленици. Традиционно това винаги е била Италия като голяма страна-членка, заинтересована от подсилването на европейските институции.

Заради това изборите в Италия са такава пречка за френско-немския план. Въпреки че одобряват финансовите аспекти на френската програма за реформи в ЕС, нито „5 звезди“, нито „Лигата“ подкрепят условността и рамката, при която ще се извършват трансферите на фондове. И двете партии отказват външна намеса от Берлин и Брюксел, а кампанията им беше насочена към противоположното на това, което може да бъде подкрепено чрез еврофондове. Освен това те нямат интерес от стария немско-италиански стремеж към „все по-тесен съюз“ и Европейска конституция.

Политиката обаче е само част от проблемите на Италия. Състоянието на икономиката на Италия, публичните финанси и качеството на управление са по-съществени в контекста на реформите. Италия е страната, в която пристигат повечето бежанци, което претоварва капацитета на държавата. За да бъдат успешни, европейската политика по миграция и Европейската гранична охрана се нуждаят от активното участие на Италия.

Италианските банки са причината (а според някои претекст) Берлин да отложи напредъка по банковия съюз. При толкова много лоши кредити, Берлин се страхува от това дългът да не се подели незабелязано, а европейските данъкоплатци да трябва да изправят на крака италианските банки. Още повече, че най-големият риск за Еврозоната е забавянето на италианската структурни реформи. Третата най-голяма икономика в ЕС страда от липса на регулаторни реформи, неефективна бюрокрация и изтощена съдебна система.

Като прибавим и липсата на политическа воля и способност на едно ново евроскептично правителство в Рим да се справи с тези национални проблеми, става ясно, че Италия няма да бъде прогресивна сила за европейската реформа следващите години.

Могат ли други страни членки да компенсират отсъствието на Италия? Това изглежда малко вероятно. От останалите от „големите шест“, Испания има собствени вътрешни конфликти за решаване, Полша е против повечето от идеите на Макрон, а Великобритания напуска ЕС.

Какви други варианти остават за Берлин и Париж в такъв случай? Ирландия се нуждае от повече подкрепа за Брекзит отколкото самата тя може да окаже по дневния ред за реформите. Португалия направи каквото можа, за да се справи с финансовата си криза, но все още е уязвима. Най-големият възможен принос на Гърция е да не се появява в заглавията на вестниците. Малта е твърде малка, а Кипър е по-скоро спънка.

България и Румъния са заети с въпроса за върховенството на закона, борбата с корупцията и подготовката за Шенген, което не оставя неангажиран политически капитал. Вишеградската група се обявява срещу всякакво задълбочаване на интеграцията. Словакия е може би единственото изключение, но само по отношение на немския план за Еврозоната. Балтийските страни изглеждат отворени и готови за сътрудничество, но нямат необходимата тежест да убедят останалите. Те биха могли да се включат в коалиция, но не могат да изградят такава.

Това изключване на потенциални партньори може да звучи цинично, но отразява проблемите на Макрон и Меркел. Единственият друг останал център на сила е групата на „богатите седем“ – Скандинавските страни, Бенелюкс и Австрия. Тези държави имат финансовия ресурс за действие, но в четири от тях коалиционни партньори в правителствата са изразено евроскептични или националистически партии. При тях е по-лесно да постигнат консенсус по това какъв ЕС не искат.

По въпроса за плана на Макрон (представен на речта му в Сорбоната миналия септември) и немската реакция има разделение север-юг между държавите от групата – Белгия, Люксембург и Австрия не изразяват позиция, докато северните им партньори показаха, че не са готови да преговарят.

Тази седмица финансовите министри на Нидерландия, скандинавските страни членки, Балтийските страни и Ирландия излязоха с изявление срещу реформи, „които е просто добре да бъдат направени“ и призоваха Европа да остане фокусирана върху необходимите стъпки. Тяхната програма e фокусирана върху завършването на общия пазар и активното включване на всички страни членки по валутните проблеми, подкрепата за банковия съюз и за Европейския валутен фонд, но при условие че ЕВФ ще остане изцяло на междуправителствено ниво. 

Изглежда, че изявлението подсилва позицията на Германия, но това си има цена: То връзва Берлин за тази позиция във време, когато отношенията с Франция изискват по-голяма гъвкавост. Вероятно точно това е причината осемте финансови министри да вземат думата – за да подкрепят Германия, но също така и за да напомнят на Меркел какви са условията за тази подкрепа.

В заключение, нищо съществено не е възможно, но нещо трябва да се направи, защото има очакване политиката да прави нещо. Европа не е изключение за горчивите уроци на „политиката през пръсти“. Статуквото се оказа невъзможно в няколко значими области от европейската политика, но европейската политика не е настроена в режим за велики открития. Сега не е моментът да измисляме наново Европа, въпреки че изглежда решаващо малките стъпки, които могат да бъдат предприети по фискалните и валутни проблеми, миграцията и сигурността да бъдат предприети наистина. Това сега е основното предизвикателство пред Меркел и Макрон.