Стратегическият компас на ЕС: Съвсем нов, а вече остарял

Стратегическият компас подчертава проблема на колективното действие в основата на европейските опити за обединяване на усилията и ресурсите за отбрана: всички са съгласни, че по-тясната интеграция е от съществено значение, но всеки иска някой друг да поведе крак

Жозеп Борел, Върховен представител на Европейския съюз по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, Кувейт, март 2022 г
Изображението е на European Union, 2022
©
Също достъпен на

През 1707 г. блестящият британски адмирал на флота Клаудсли Шовел се удавя заедно с около две хиляди моряци, когато през нощта забива корабите си в скалите на остров Сили. В компаса му нямало нищо нередно: при липсата на средство за определяне на географската дължина той просто не знаел къде се намира.

Именно това е проблемът със Стратегическия компас за сигурност и отбрана, публикуван от Европейския съюз на 21 март. Плод на многомесечни дебати в Брюксел, това усилие за съгласуване на стратегическото мислене на 27-те държави членки, всяка от които има своя собствена външна и отбранителна политика, беше замислено като основополагащ документ за един геополитически ЕС. Но като стратегия, зачената и до голяма степен съставена в дните преди руският президент Владимир Путин да промени света, Стратегическият компас просто беше изпреварен от събитията.    

Върховният представител на ЕС Жозеп Бирел положи максимални усилия да отрази новите реалности, добавяйки актуализиран предговор. Пълномащабната инвазия на Русия в Украйна изтъкна спешната необходимост от „коренна промяна в сигурността и отбраната на ЕС“. Необходими са повече усилия„на национално ниво по координиран , а не по фрагментиран начин,“. „Заплахите нарастват и цената на бездействието е ясна. Убеден съм, че се нуждаем от огромен скок напред в областта на сигурността и отбраната.” Е, да. Самият Компас обаче е пълен с утежняващото процеса постепенно напредване, което ще се прилага в продължение на десетилетие и ще бъде обвито в конвенционални разсъждения за опасния свят, в който живеем, и все по-популярните брътвежи за необходимостта ЕС да си „сътрудничи” с всички.

Може би най-яркият пример за това, че Компасът вече е остарял, е идеята за корпус на ЕС за бързо разгръщане със състав до 5 000 души (или на нормален език – „сили”). Това винаги е представлявало съмнително предложение: след провала на Съюза в постигането на водещата цел, заложена след събитията в Косово, за изграждане на сили за намеса с капацитет от 60 000 души и подобния резултат от последвалите (и никога използвани) бойни групи от 1 500 души, няма очевидна причина европейците или който и да е друг да вземе тази нова инициатива на сериозно. Особено когато се предвижда командването да не бъде извършвано от оперативен щаб на ЕС, както бе замислено за първи път преди почти 20 години, а от нещо, наречено „Способности за планиране и провеждане на военни операции (MPCC)” – щаб, който не смее да назове името си и за който Компасът признава, че има недостиг на хора, съоръжения и комуникации.

Това, което наистина обрича оперативната част от програмата на Компаса, е, разбира се, същото, което от самото начало спъва военните стремежи на ЕС – нежеланието на висшите ръководители в Европа да приемат сериозно това начинание. НАТО винаги е бил мястото, където се вземат „важните” военни решения, където европейците стоят редом до Съединените щати (които им казват какво да правят). За разлика от това идеята за операции на ЕС за намеса изглежда аматьорска и рискована без подкрепата на САЩ. Сега, когато НАТО се обновява и преразглежда цялата си отбранителна позиция срещу Русия, никой няма да бърза да създаде нови европейски сили.

В интерес на истината генералите, които се бавят с отбраната на ЕС, едва ли са подложени на натиск от страна на министрите си. Това е класически проблем на колективното действие: всички са съгласни, че по-тясна интеграция на европейските отбранителни усилия и ресурси е от съществено значение, но всеки иска някой друг да поведе крак. Суровата истина е, че разхищението и дублирането на разходите за отбрана в Европа не е грешка, а характеристика на системата. „Фрагментираният, национален начин”, за който говори Борел, е това, което запазва кариерните структури в националните въоръжени сили, поддържа неефективните национални оръжейни компании в бизнеса и позволява бюджетите за отбрана да подкрепят други правителствени програми – включително политиките за заетост и регионалните политики, както и простата политика за насочване на публични разходи към проекти за частна изгода.

Борел твърди, че този път ще бъде различно, тъй като Компасът е „документ на държавите членки, приет от Съвета“. Такава бе обаче и Европейската стратегия за сигурност от 2003 г., в която се признава, че „за да направим нашите войски по-гъвкави и мобилни и да имат възможност да се справят с нови заплахи, са необходими повече средства за отбрана и по-ефективно използване на ресурсите“. Такъв беше и стратегическият документ, одобрен от министрите на отбраната през 2007 г., който признава, че „напълно адекватната” европейска отбранителна технологична и индустриална база „вече не е устойчива на строго национална основа” и че е необходимо „да се харчи повече, по-добре и заедно” за отбранителни изследвания и технологии. Държавите членки обаче се отнасят към тези често повтаряни императиви в духа на Свети Августин от Хипо: „Господи, помогни ми да стана добродетелен – но не веднага“.

Наскоро Европейската комисия реши да поеме отговорността. С 8 млрд. евро, които ще бъдат похарчени в рамките на седем години за субсидиране на съвместни поръчки и изследвания в областта на отбраната, и с нова Генерална дирекция „Отбранителна промишленост и космическо пространство“ Комисията цели да подкупи националните правителства (разбира се, с пари, които да голяма степен са техни) да изразходват по-ефективно бюджетите си за отбрана. В Компаса са предвидени и допълнителни стимули, включително данъчни облекчения. Естествено, държавите членки с радост ще приемат безплатните пари, които им се предлагат, но иначе ще продължат да се възползват от вратичките в договорите на ЕС, свързани с „националната сигурност“, за да продължат по старому. „Квантовият скок“ няма да се случи, докато критична маса държави членки не стигне до заключението, че наистина трябва да започне да се отнася сериозно към отбраната.

„Ако не сега, то кога?“, пита Борел. Със сигурност няма да е сега, ако героичните украинци спечелят войната си – или поне предизвикат патова ситуация за Русия – и се стигне до заключението, че НАТО се е справил добре и американците са се завърнали. В този случай ЕС ще има на разположение различните „действия“, изброени в Компаса, към които да прибегне, за да си осигури удобна илюзия за напредък. Европейските лидери обаче трябва да признаят неизречимото – че американците са се завърнали само за периода на настоящата криза, че руската армия не е в добра форма и че – независимо от резултата на президентските избори – Вашингтон скоро ще очаква европейците да осигуряват собствената си отбрана, с малко повече от разузнаване и ядрена подкрепа, идваща от другата страна на Атлантическия океан.

Подобно на Шовел, Европа се нуждае не от Компас, а от реално отчитане на опасностите, към които се отклонява. Необходима е съществена корекция на курса – спешни, искрени усилия на държавите членки за осъществяване на интеграция в областта на отбраната, за която европейците говориха толкова много, а направиха толкова малко през последния четвърт век. Би било приятно да мислим, че ръководството на тези усилия може да се появи в Европа, може би в сътрудничество между германския канцлер Олаф Шолц и френския президент Еманюел Макрон. Но е по-вероятно, както обикновено, европейците да чакат САЩ да им кажат какво да правят.

Европейският съвет за външна политика не заема колективни позиции. Този коментар, както всички публикации на ЕСВП, представя само авторовото мнение.