Срещата на Байдън с Путин: Америка, Русия и завръщането на дипломацията

Срещата на върха в Женева напомни за силата на старомодната дипломация и колко важно e търпеливото отработване на трудните проблеми

Presidents Biden and Putin are seated in a library during their summit in Geneva
Изображението е на Peter Klaunzer
©
Също достъпен на

Джо Байдън е петият американски президент, провел двустранна среща на върха с Владимир Путин, но същевременно вероятно е първият американски президент след Студената война, който има реалистично виждане за Русия и нейните цели, както и за това какво може да направи САЩ по този въпрос. Това стана ясно от позицията, която Байдън зае спрямо Русия от началото на президенството си. Позицията му се изразява в недвусмислени сигнали за несъгласие с Москва по много съществени теми и същевременно разбиране на необходимостта от дебат и работа с Кремъл по дадени въпроси, когато това е нужно.  

В резултат на това срещата между двамата лидери може да се определи като положителна.  

Това oпределение не е свързано с конкретните резултати от срещата, а с обстоятелствата, при които тя се проведе: : участниците имаха ясна представа за себе си, един за друг и за състоянието на света; правилна оценка за влиянието, което те могат или не могат да имат; и разбиране за нещата, които човек може или не може да промени. Такъв тип срещи, участниците в които имат адекватно разбиране за себе си и за останалите, в крайна сметка винаги минават добре и са полезни, дори да е трудно да бъдат постигнати непосредствени резултати.  

В този случай резултатите бяха над очакваното, а очакванията не бяха големи. САЩ и Русия се споразумяха да започнат преговори относно стратегическата стабилност – една добра новина след опустошението на международните споразумения за контрол на оръжията, извършено от администрацията на Тръмп. Двете страни също се договориха да започнат преговори за киберсигурността, като потенциално свържат контрола върху оръжията с кибернетиката, което би било от историческо значение. И все пак най-важният резултат от срещата е, че те положиха началото на modus vivendi в общуването помежду си. Отношенията между САЩ и Русия през следващите години със сигурност ще бъдат изпълнени с разногласия и различия. Двете страни несъмнено ще са в конфликт по различни въпроси, но в Женева беше положена основата на водене на отношения по начин, лишен от прекомерни очаквания и амбиции (а дано и от параноя и погрешни тълкувания).  

Надежди и страхове 

Мнозина на Запад може би искаха повече от срещата на върха като например Байдън да се изправи срещу Путин и да го накара да промени поведението си в Украйна, Беларус и към Алексей Навални. Такива желания са благородни, но нереалистични – и такъв подход вероятно би имал обратен ефект. 

Байдън стана президент в момент, в който световният ред се променя, а съмненията относно бъдещия обхват на американската сила нарастват. Това означава, че Русия вече не изпитва нуждата да се вписва в един свят, ръководен от САЩ, както през по-голямата част от последните 30 години. Влиянието, от което бившите президенти на САЩ са могли да се възползват, вече го няма.  

Може би е парадоксално, но отслабнето на позицията на САЩ не доведе до отпускане на отношенията с Русия, а напротив – Русия напоследък се отнася със Америка предизвикателно и с повишена параноя. Москва не вярва в неизбежното възраждане на западната сила. От ноември насам Кремъл подозира, че Западът, обединен зад Байдън, може да използва разногласията си с Москва, за да се опита да имитира подобен западен ренесанс. Според Кремъл, Западът се обединява срещу Русия, за да създаде илюзия за предишната си хегемония и по този начин да компенсира и прикрие действителната липса на такава.  

Вътрешната политическа легитимност на Кремъл отслабва и това само засилва опасенията на Москва, че Западът ще се възползва от тази нейна слабост и ще се опита да се върне към модела на техните взаимоотношения от една отминала ера, при който Западът изнася лекции на Русия за демокрацията и се опитва да разшири обхвата на своите институции. 

Последните действия на Москва са резултат от комбинация от уязвимост, страх и неподчинение – от отношението към Навални, когото Кремъл погрешно изобразява като политически агент на Запада, до военната ескалация на границата с Украйна, където Русия (отново погрешно) се притеснява, че Киев, окуражаван от САЩ и Европа, може да наруши Минските споразумения или дори да се вдъхнови от военния успех на Азербайджан в Нагорни Карабах и със сила да се опита да си върне Донбас.  

Дипломацията се завръща?  

През следващите години този тип защитна позиция вероятно ще се установи като моделът на действие на Москва. Това е опасно: ако инцидентите като тези от изминалата пролет продължават да се трупат и ако намеренията на отсрещната страна не са добре разбрани, тогава защитата лесно може да се превърне в нападение и могат да възникнат нежелани сблъсъци.  

Старомодната дипломация е най-доброто средство за защита и най-добрият начин за справяне със ситуацията и с нервността на Русия.  

В този контекст е важно да се отбележи, че дипломацията тук не означава разрешаването на присъщите за отношенията между Русия и Запада конфликти чрез дипломатически пробиви – това към момента не е възможно. Докато Кремъл не успее да обнови политическата си система чрез преход отвъд властта на Путин (или чрез цялостна промяна на системата), вътрешната уязвимост на Москва ще продължава да представлява проблем. Отношението на Русия към Запада ще се промени към по-добро единствено ако Западът покаже, че е успял да се адаптира и да се задържи на сцената като глобабен актьор, с когото останалите трябва да се съобразяват 

Правилният подход на Запада към ситуацията би бил той да си вземе поука и да управлява по-добре своите глобални взаимоотношения, вместо челно да се изправя срещу Русия. Разногласията относно страните от Източното партньорство на Европа ще бъдат разрешени, когато Русия разбере, че исканията ѝ спрямо Украйна не са изпълними и че причината за това не е свързана с контрола на злия Запад над страната, а с факта, че украинците не желаят тези искания да бъдат реализирани. 

Междувременно дипломацията е най-добрият начин да бъдат продължени отношенията между Русия и Запада . За разлика от съвременната дипломация, която включва все повече лични контакти между лидерите, аранжирани снимки и лозунги в Twitter, изкуството на старомодната дипломацията е по-изтънчено и по-сериозно. То се базира на това участникът да разчете и прецени своя опонент и да създаде собствена многостепенна стратегия, основана на получените сигнали от отсрещната страна. Също толкова важно е да има и комуникация между участниците за очертаване на границите, които не бива да бъдат престъпвани, за преценка на моментите, в които е необходимо да се уверят един друг или да изразят критичност спрямо собствения си подход. Старомодната дипломация в някои щастливи случаи дори водидо постигането на  споразумения и изграждане на общ път напред.   

По-малко е по-добре  

Когато става въпрос за това колко натиск трябва да се оказва над Москва „по-малко е по-добре“ е най-добрата стратегия. В наши дни руската политика прилича на възел, който се затяга, когато бива издърпван, но се разхлабва при по-леко докосване. Прекомерният натиск относно вътрешните ѝ политики само ще накара Москва да затегне своите мерки, а натискът по повод страните от Източното партньорство ще накара Кремъл да се вкопчи в региона още по-силно. Един по-умерен подход може да допринесе за положителна промяна, въпреки че няма да направи Русия по-демократична и няма да я превърне във верен съмишленик в международните отношения (но такова развитие не трябва и да се очаква). Този умерен подход ще създаде възможността за провеждането на вътрешна дискусия в Русия относно естеството и необходимостта от една вътрешна трансформация. Ще я накара да преосмисли  средствата и целите в отношенията си със своите съседи. Тези два процеса от известно време вече са задействани, но отношенията между Русия и Запада имат потенциала или да стимулират развитието им, или да ги прекъснат в зародиш.  

При тези обстоятелства би било неразумно Байдън да влезе в пряка конфронтация с Русия. Подобен ход би означавал неправилно разпределение на политически капитал и дипломатическа енергия, което би довело до това Байдън да се съсредоточи върху въпроси, по които със сила може да се постигне малко, а с преценка и търпение за правилното време – много. Важно за САЩ е да вземе предвид нарастващата глобална заплаха в лицето на Китай, както и факта, че истинската уязвимост, пред която САЩ трябва да се изправи, се намира в неговата вътрешна политика.  

Изглежда сякаш Байдън разбира тези обстоятесва. Москва вече забелязва това негово качество.  За една нощ репутацията на Байдън в страната беше подобрена – не защото той се е „сблъскал“ с Путин или защото е бил „твърд“ към Русия, а защото показа, че мъдро избира своите битките и че ги води честно и с трезвен ум.  

„Байдън показа свое ново качество“, се коментира в една статия. „Да, той е на възраст и може да има здравословни проблеми … но като политик той държи на своите принципи, разполага с такт и почтеност. […] Като цяло не бива да бъде подценяван“. Въпреки че съществува представата за Байдън като противник, след срещата мненията за него бяха изразени в контекста на това, че той е държавник с етика и професионализъм. Вземайки предвид колко цинични са руснаците спрямо политиката, мотивите на политиците и спрямо Запада, както и колко рядко истински уважават някого, такава признателност е от голямо значение за Байдън и за отношенията между САЩ и Русия.  

Отново в начална позиция  

В известен смисъл Русия и САЩ са се завърнали в начална позиция в рамките на своите отношенията. Под ръководството на Брежнев започват със съперничеството помежду си, а по времето на Горбачов връзката им преминава към сътрудничество. Следва период изпълнен с надежди за демократизация на Русия, когато на власт е Елцин. Той е последван от опит за преследване на общи интереси през ранните години на Путин, Медведев, Буш и Обама. Хаосът и параноята са характезиращи за отношенията по време на администрацията на Тръмп и сега завършват отново с ясен антагонизъм между двете държави под ръководството на Байдън.  

Реалността днес леко напомня на тази от 70-те години. Русия отново е слаба вътрешно, но се държи предизвикателно в своите международни отношения. САЩ отново се намират в период, в който не са същата хегемонистична сила, каквато някога са били. Отново двете страни са в несъгласие, но и не могат да се променят взаимно. Това означава, че отношенията им не могат да бъдат подобрени чрез големи взривяващи усилия, а се нуждаят от търпеливо управление. Дойде времето за скромни очаквания и бавна дипломация. Драматичните пробиви и „силата на чара“ засега могат да бъдат оставени настрана, а с тях и обидите в Twitter, и смелото, но безполезно нравоучителстване.  

Тази перспектива в отношенията между САЩ и Русия може да изглежда мрачна в сравнеие с големите надежди на мнозина, но е най-добрата опция. 

Европейският съвет за външна политика не заема колективни позиции. Този коментар, както всички публикации на ЕСВП, представя само авторовото мнение.