Проблемът с меката сила на Европа

Кризата в Украйна показва, че Европейският съюз има проблем със силата. Макар че напоследък в центъра на вниманието е дефицитът му на твърда сила, философските и политическите му недостатъци будят дори по-голяма тревога. Предвид повратната точка във външната политика на Германия (Zeitenwende), дебатите на Финландия и Швеция за членство в НАТО и обещанията за размера на европейските разходи за превъоръжаване, Европа вероятно скоро ще разполага с повече военни ресурси от всеки друг, като изключим Съединените щати. Но дори и тогава ще има проблем с меката сила.

В Европа съществуват два проекта за формиране на идентичност – и двата силно отчуждават останалата част от света. Двата проекта бяха представлявани на втория тур на президентските избори във Франция, където досегашният президент Еманюел Макрон победи крайнодясната националистка Марин Льо Пен и си осигури втори мандат.

Макрон построи кампанията си върху избора Франция и Европа каква цивилизация искат да бъдат. Той представи страната си като върховното въплъщение на просветената гражданска добродетел. Според него (и европейци като мен) европейският проект е сложен опит да се преодолее кървавата история на континента, белязана от национализъм, империализъм и геноцид. ЕС има за цел да изкове нова европейска идентичност, основаваща се на граждански принципи като международното право (противоположни на максимата „силата прави правото“), либералната демокрация (като алтернатива на популисткия мажоритаризъм), неприкосновеността на личния живот (противостояща на надзорния капитализъм) и правата на човека (несъвместими с полицейската държава).

Този проект предполага нов вид патриотизъм, който колкото и да постигна успех, също така предизвика контрареволюция от страна на хората, убедени, че глобализацията и европейската интеграция застрашават тяхното богатство, култура и статус. Льо Пен се представя като говорител на тази версия на европейската идентичност. Определяйки Макрон като глобалистки агент на смъртта, който ще доведе Франция и Европа до културно самоубийство, тя твърди, че представлява забравените фермери и работници, чиито интереси са били изместени на заден план в полза на икономическите елити и бежанците.

Структурната динамика на френската избирателна система засили диалектическата връзка между тези две версии на европейската идентичност, като традиционното съревнование между център-лявото и център-дясното отстъпи място на сблъсъка между християнския етнически национализъм и гражданския интернационалистически патриотизъм. Но едва ли Франция е единственият пример. Подобни разделения се срещат в цяла Европа. Движенията за „връщане на контрола“ мобилизираха избирателите срещу откритостта и интернационализма, които са в основата на новата европейска идентичност.

Вътрешната културна война в Европа ерозира меката ѝ сила. ЕС иска да гледа на себе си като на образец за демокрация, но много от големите демокрации в света като Бразилия, Индия, Индонезия и Южна Африка не бяха склонни да го подкрепят по отношение на Украйна. Двете враждуващи идентичности в Европа допринасят за тази липса на глобална привлекателност.

Проблемът с крайната десница е очевиден. Ксенофобията, ислямофобията и прикритите идеи за превъзходство на бялата раса на Льо Пен отблъскват голяма част от световното население и особено 1,9 милиарда мюсюлмани, въпреки позоваването ѝ на религията и традиционните ценности. По-изненадващото е, че опитите на интернационалисти като Макрон да развият гражданска идентичност понякога също намаляват привлекателността на Европа в много части на света. Неговата версия на Европа подкрепя равенството между половете, правата на малцинствата и действията в областта на околната среда, но също така е все по-склонна да подчини суверенната власт на императивите на пазарите и наднационалните принципи и институции.

Тези нови приоритети естествено бяха посрещнати с обвинения в лицемерие. Много европейски държави, които затръшнаха вратите си по време на сирийската бежанска криза през 2015 г., сега сърдечно приемат русите и синеоки бежанци, бягащи от Украйна. Както отбелязаха много участници в тазгодишния Форум в Доха, ангажиментът на Запада към принципа на суверенитета в Украйна звучи донякъде кухо, след като години наред западни безпилотни летателни апарати (дронове) патрулираха в небето над Пакистан и Афганистан. Не бяха ли това същите държави, които преначертаха международните граници в Косово, свалиха Муамар Кадафи в Либия и нахлуха в Ирак? Нещо повече, след като в продължение на векове Европа изнасилваше планетата, сега тя реши да поеме ролята на водач в смекчаването на изменението на климата и опазването на околната среда.

Най-смущаващ е начинът, по който европейците са склонни да универсализират собствения си опит, често приемайки, че това, което е правилно за тях, е правилно и за останалите – пример за това е моделът на разширяване на ЕС, който изисква страните кандидатки да приемат правилник от 80 000 страници. По различни исторически причини мнозинството от европейските общества са възприели баланс между мажоритарната демокрация, правата на малцинствата и частната собственост, а днес приемаме този пакет от принципи като даденост. Хората в други страни обаче могат да изберат само правото на глас, без да изискват пълния пакет, както показа Арабската пролет. Онези, които се разбунтуваха срещу авторитарните режими, се стремяха да се еманципират, а не да подражават на Запада.

Светът изглежда преминава от епоха на империализъм към епоха на деколонизация, както посочихме с моя колега Иван Кръстев. По-рано успехът на капиталистическия икономически модел и новите комуникационни технологии допринесоха за разпространението на западните идеи и ценности по целия свят, но сега държавите и обществата все повече искат да честват собствените си ценности и култура.

Тази промяна на парадигмата е свързана с дълбоки последици за всички, но най-вече за Европа. Силите, които искат да просперират, ще трябва да възприемат „благоприятна за суверенитета“ идея за меката сила. Ако това не се случи, ние, европейците, винаги ще бъдем обвинявани, че използваме нормите и стандартите си, за да защитаваме привилегиите на белите. Ще продължим да бъдем в противоречие с новия проект за деколонизация и следователно няма да сме в крак с голяма част от международната общност.

Коментарът бе публикуван на 4 май 2022 г. в Project Syndicate на английски език.