Европейският военен проект

В продължение на седем десетилетия европейската интеграция бе ръководена от стремеж към мир. Това се промени на 24 февруари 2022 година. Мирният проект отстъпи пред военния и тази фундаментална промяна принуди европейските правителства да преразгледат някои от принципите си, отстоявани с години.

Като начало, европейските лидери трябва да обърнат внимание на твърдата сила. Широко дискутирани са превъоръжаването на Германия, решението на Дания да участва в европейските споразумения за съвместна отбрана и кандидатурата на Швеция и Финландия за членство в НАТО. Някои табута бяха разбити с изпращането на тежко въоръжение в помощ на Украйна. Чрез европейския механизъм за подкрепа на мира бяха отделени 2 млрд. евро за въоръжаване на нападнатата страна. ЕС превърна икономиката си в оръжие срещу Русия, а сега подготвя военна икономика, в която сигурността ще вземе превес над ефикасността.

На второ място европейците трябва да преосмислят взаимозависимостите. Доскоро европейската интеграция отразяваше убеждението, че икономическите връзки между държавите създават основа за политическо помирение. Такава бе идеята зад Европейската общност за въглища и стомана (предшественик на ЕС), която превърна бившите врагове в приятели чрез сливане на националните индустрии – източници на боеприпаси за Втората световна война. Надеждата бе, че дори икономическите връзки между държавите да не предотвратят евентуална война, то поне ще предотвратят сериозна ескалация на напрежението.

Руската инвазия обаче се подигра с тази идея. Именно взаимозависимостта позволи на една страна да изнудва друга.   Това разбиране се прояви малко след притесненията, породени от дипломацията на маските и ваксинния национализъм по време на Ковид пандемията, когато много страни се оказаха напълно зависими от други за жизненоважни доставки. Оттук следва, че прекратяването на европейската зависимост от руски енергийни източници ще бъде съпроводено и с усилия за намаляване на зависимостта  на Европа  от Китай.

Следващият въпрос касае концепцията за суверенитет. През последните няколко десетилетия европейците бяха фокусирани основно върху овладяване на този импулс в името на наднационалното сътрудничество. Изправени пред агресивна ревизионистка сила, сега те осъзнават, че суверенитетът – преди да бъде обединяван, преди всичко трябва да бъде отстояван.

През 1990 г. европейците развиха постмодерната идея, че при мащабни нарушения на универсалните права на човека (признати от ООН) в една суверенна държава, международната общност е длъжна да се намеси, за да защити жертвите от собственото им правителство (принципът „отговорност за защита“, от англ. “Responsibility to Protect”). Тази реторика бе използвана от европейците по време на войните на Балканите. Русия умело изопачи принципа, за да оправдае нахлуването си в Украйна, и цинично го представи го като защита от геноцид върху рускоезичното население.

Руският вариант на „отговорност за защита“ не е постмодерен, а предмодерен. Кремъл вярва, че може едностранно да предприема действия в други държави, за да защити членовете на една свободно дефинирана руска цивилизация. Саудитска Арабия използва подобна доктрина, за да оправдае вмешателствата си в защита на сунитите в Йемен, а Иран – по отношение на шиитите в Сирия. Мнозина се притесняват, че и Китай ще използва подобни аргументи, за да започне инвазия в Тайван. Предишни поколения западни лидери погрешно смятаха, че единствено техните държави са достатъчно силни, за да погазят нечий чужд суверенитет.

Четвъртият принцип за преразглеждане е предполагаемият универсализъм на европейския проект. В началото на 2000 г. написах книга, озаглавена „Защо Европа ще управлява 21^ви век“. Вярвах, че моделът на ЕС за международно сътрудничество ще се разпространи осмотично във всички краища на света. Провалът на процеса на разширяване на ЕС в Турция и възходът на реваншистка Русия показа, че европейският модел навярно няма да обхване дори цяла Европа, да не говорим за цялата планета.

Разговаряйки с лидери от Азия, Африка и Близкия изток, бях поразен от това колко малко от тях споделят силното морално възмущение, което характеризира реакцията на Запада на руската инвазия. Те разглеждат ситуацията като регионален европейски конфликт, а не като световна война, която трябва да ги вълнува. Евроцентризмът не само доведе европейците до неразбиране на лидери като руския президент Владимир Путин и турския президент Реджеп Тайип Ердоган, но и блокира призивите на Европа към останалия свят.

За да коригират курса, европейските лидери трябва да признаят, че опитът на ЕС е изключителен продукт на специфична история и география, и да проявят достатъчно любопитство, за да видят света през очите на останалите. По парадоксален начин поглеждане отвъд Европа може да се окаже първата необходима стъпка за упражняване на европейската власт в един многополюсен свят.

Петият принцип, който се нуждае от преосмисляне, е идеята за политически ред. Докато някои европейски лидери се придържат към рамка за сигурност, отразяваща принципите на периода след Студената война, суровата истина е, че уникалният европейски ред, основан върху набор от институции и договори, вече е счупен. В бъдеще европейската сигурност ще прилича много повече на тази в други региони, като например Азия. Балансът на силите и военната мощ ще имат толкова голямо значение, колкото и договорните споразумения между европейци и руснаци.

САЩ, разбира се, ще останат ангажирани в региона. Голяма част от действията им обаче ще се осъществяват чрез мрежа от двустранни и ограничени споразумения за сигурност. И дори сраженията в Украйна да приключат, те няма да доведат до мир. Опасността от кибератаки, прекъсване на енергийните доставки, намеса в изборите и руски „зелени човечета“ ще бъде постоянна особеност на новата ера на безмирие в Европа.

Войната в Украйна ще преустрои Европа. Това не означава, че европейците трябва да се откажат от идеализма и креативността, които бяха в основата на най-успешния мирен проект в историята. Те обаче трябва да приемат, че моделът им никога няма да бъде универсален, че все по-често ще се налага да реагират на решения, взети отвън, и че мирът у дома може да зависи от готовността им да търпят война в други страни. Оттук нататък европейската интеграция ще се ръководи не от желанието да се избягват конфликти, а от необходимостта да се извоюват победи в един опасен свят.

Статията беше публикувана на 30 юни 2022 г. в Project Syndicate на английски език.