Афганистан: как можеше да бъде различно

Двадесетата годишнина от терористичните атентати от 11 септември съвпада с консолидирането на второто Ислямско емирство Афганистан, което Ал-Кайда приветства тържествено.  

Можеше ли това да бъде избегнато или Западът и международната общност бяха обречени на провал от момента, в който САЩ свали талибанския режим със светкавична атака през 2001 година? Бяха ли пропуснати възможности за политическа стабилност?

Очевидно е, че ще бъдат извлечени уроци, въпреки че през идните години ще има противоречиви мнения.  

След оттеглянето и на последните съветски въоръжени сили през февруари 1989 година предложеното под егидата на ООН примирие между режима на Наджибула и различните антисъветски групи от муджахидини не беше осъществено, най-вече поради несъгласието на САЩ и Пакистан. Може би това беше най-голямата пропусната възможност.

Никога няма да разберем дали е било възможно да се постигне споразумение 12 години след отблъскването на талибаните. Приобщаването им към политическия живот на страната теоретично бе разумно. САЩ обаче едва ли щяха да приемат това, а и групите от Северния съюз не бяха склонни да споделят властта.

Споразумението от конференцията в Бон предначерта съдбата на Афганистан за следващите години. То прокламираше силно централизирана президентска система; структури, доминирани от стария Северен съюз; зависимост от предишните регионални военачалници, спонсорирани от ЦРУ.

В САЩ днес се налага мнението, че ангажирането на американците в изграждането на нация в Афганистан е било грешка. САЩ непреклонно отказваха да предприемат по-амбициозен подход в политиката си спрямо Афганистан, фокусирайки се вместо това върху антитероризъм и в най-добрия случай някакво „възстановяване“. Това доведе до силно ограничено чуждестранно присъствие, въпреки съветите на мнозина експерти, и до съсредоточаване на военните сили единствено в Кабул. Такива бяха годините на Доналд Ръмсфелд със силен фокус върху антитерористичната операция „Трайна свобода“. Тенденцията продължи докато войната в Ирак не отвлече американското внимание от Афганистан.   

Сключването на всеобхватно и устойчиво споразумение бе възможно през ранните години на американското присъствие. При липсата на такова и в резултат на други провали от периода като например зависимостта от старите военачалници, през 2005 година талибаните започнаха да се завръщат, поставяйки началото на нова война в Афганистан.   

Следващите години бяха белязани от възходи и падения като международните усилия до голяма степен се определяха от промените в политиката на Вашингтон. Европейските държави изиграха ключова роля в операциите за сигурност на НАТО и доминираха във финансирането на различни граждански инициативи. Въпреки това политиката се определяше изцяло от Вашингтон на основата на американската военна традиция, която не винаги съвпадаше с европейския подход.  

С изключение на Лондон, нито една европейска столица не положи сериозно усилие да повлияе върху политиката на САЩ през тези години. Афганистан никога не е бил приоритет в европейския дневен ред, тъй като тази отговорност падаше върху НАТО. Посещенията в Кабул на върховния представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката на сигурност бяха изключително редки.

В политиката на САЩ липсваше последователност поради честа смяна на различни подходи. Като командир на Международните сили за поддържане на сигурността, Дейвид Петреъс твърдеше, че победата е възможна посредством целенасочени убийства на талибански командири. Специалният представител на САЩ Ричард Холбрук застъпваше тезата за политическо приобщаване на талибаните и ангажиране с Иран.

В крайна сметка и двата подхода не сработиха. Нощните нападения срещу талибани отчуждиха много афганистанци от каузата докато в редиците на талибаните не липсваха новобранци, които запълваха местата на убитите. Политическият процес също се провали, тъй като Вашингтон вярваше, че талибаните трябва първо да бъдат победени или поне намалени в численост.  

Конфликтът често представляваше високотехнологична война срещу нискотехнологично бунтовничество. Въздушните удари можеше да бъдат тактически ефективни, но косвените щети увеличиха недоволството сред населението. Освен това тази тактика излизаше скъпо – високите технологии имаха висока цена. 

Важна беше и политиката в самия Афганистан. Президентските избори прераснаха в тежка криза, която наруши и делегитимира политическата система. Притокът на парични потоци на фона на липсващи управленски опит и финансова архитектура задълбочи корупцията.  

Осезаемото военно и международно присъствие през 2009 и 2010 година се оказа неустойчиво и вероятно контрапродуктивно. Започна процес на постепенно намаляване на международното присъствие и прехвърляне на отговорността върху афганистанските власти. Едва тогава усилията за търсене на политическо споразумение се задълбочиха. Ако това се беше случило преди сигнала за отстъпление, шансовете за успех щяха да са по-високи.

НАТО прекрати военната си мисия през 2015 г., но продължи да обучава и да подкрепя афганистанските сили, чиято зависимост от американските въздушни сили и доставчици се увеличи.

Възможно е целият този процес да е целял постепенно договаряне на всеобхватно политическо споразумение. След оттеглянето на СССР през 1989 година афганистанският режим, вече проповядващ национализъм вместо комунизъм, остава на власт за още няколко години. Пада когато СССР спира финансирането.

В крайна сметка провалът не се дължи на корупционните практики в Кабул, а на разделящата политика, която водеше Вашингтон.

Доналд Тръмп настояваше за оттегляне на американските сили от Афганистан и други държави с американско присъствие. Неизвестната сделка от Доха от февруари 2020 г. беше сключена поради страха от ненадейно хрумване на Тръмп за незабавно оттегляне от Афганистан. Споразумението от Доха не е мирно споразумение, а споразумение за оттегляне. Сделката де факто води до прекратяване на подкрепата за афганистанското правителство и на усилията за намиране на политическо решение.  

Джо Байдън довърши това, което Тръмп започна. На 14 април той обяви, че всички останали американски сили трябва да бъдат изтеглени до 11 септември. Консултации със съюзниците на САЩ нямаше. Това не се беше случвало дори когато Тръмп подписа споразумението от Доха. Съюзниците на САЩ трябваше да разберат за оттеглянето от медиите.

Афганистан не беше само американски проблем. Американските сили съставляваха малко над една четвърт от всички сили. Икономическият и гражданският принос на Европейския съюз и държавите членки беше два пъти по-голям от американския.

Талибаните и каквото е останало от Ал-Кайда сега просто трябва да изчакат, за да отпразнуват 11 септември.

Имаше шанс оттеглянето на САЩ да бъде по-добро от съветското. Това изискваше съгласувана политическа стратегия за оттегляне и още по-ключова стратегия за последствията от такова действие. Изтекли в пространството разузнавателни анализи показват, че режимът можеше да просъществува за още известен период от време. Въпреки това в тях очевидно липсваше анализ на американската политиката и ефекта ѝ върху доверието на афганистанците.

След разпада в страната Байдън и генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг обвиниха за всичко Афганистан и афганистанската армия.

Силата на една армия не се крие в силата на оръжията й, а в силата на нейния дух и във вярата й в победата. Афганистанската армия имаше оръжията, но загуби духа и вярата си когато САЩ започна да настоява всички американци да напуснат страната колкото се може по-скоро.

Чуждестранни държавни представители побързаха да се срещнат с талибаните в Доха, но никой не отиде в Кабул, където у населението се надигаше усещане за предателство. Афганистанските военни разбраха посланието.  

Ситуацията се разви много по-добре за талибаните отколкото самите те предполагаха. Режимът в Кабул падна с американския сигнал за пълно оттегляне и се изпари на 15 август. Тъй като не бяха подготвени за такъв сценарий, американците бяха подложени на унижението да помолят талибаните за разрешение от няколко дни да изтеглят своите хора от страната.

Беше безславен край. Американското оттегляне от Афганистан се оказа значително по-лошо от съветското.

Можеше ли да бъде различно?

Очевидно е, че Байдън искаше американците да се оттеглят и не беше заинтересован по какъв метод това ще стане или какви ще са последствията. Това беше една „вечна война“ и той търсеше изход.

Двадесет години е дълъг период от време предвид нетърпеливия политически маниер на САЩ, но не и когато се касае за изграждане на функционираща държава, добра армия и стабилно общество. Стратегически успех в ситуации като тази идва само със стратегическо търпение, което САЩ изглежда изгуби.

Стратегията за ограничено военно присъствие в Кабул в комбинация с ясно послание към талибаните, че това положение ще продължи до намирането на политическо решение, можеше да удържи. Доколкото знам обаче нито едно правителство не е поставило този вариант на масата за разговори. Изглежда, че Афганистан дори не е бил в дневния ред на срещите на ЕС след драматичните събития от април.

Сега сме в тази ситуация.  

До 11 септември ще знаем дали в афганистанския режим ще бъдат включени други страни освен победоносните талибани или страната ще навлезе в нов дълъг период на конфликт и отчаяние. Не бива да забравяме, че Афганистан трябва да се справи и с ужасна суша, бушуваща пандемия, хуманитарна катастрофа и сриваща се финансова система.

Що се отнася до тежките последици за глобалния безпорядък и за Европа, това е отделна и много по-сложна тема.

_{Европейският съвет за външна политика не заема колективни позиции. Този коментар, както всички публикации на ЕСВП, представя само авторовото мнение.}