Трагедията „весталгия“

Европейските лидери си отдъхнаха, когато американският президент Доналд Тръмп напусна миналата седмица срещата на върха на НАТО в Анкара, Турция. Въпреки няколко неловки момента – отново изразеното му желание да „присвои“ Гренландия и абсурдното нареждане да се спре всякаква търговия с Испания – срещата премина без големи катастрофи.

Най-важното бе, че Тръмп не обяви значително изтегляне на войски от Европа, нито намерение да напусне Алианса. Той дори изрече топли думи за украинския президент Володимир Зеленски и обеща да даде на Украйна лиценз да произвежда сама противоракетните системи „Пейтриът“. В края на срещата дори Тръмп заяви, че във въздуха има „любов“.

Но отвъд фасадата това бе абсурдно упражнение. Лидерите на НАТО се надпреварваха да демонстрират готовност да вдигнат военните си разходи до 5% от БВП, макар всички да знаят, че това произволно число не означава нищо без сериозен разговор за реалните способности. Цифрата бе измислена миналата година, за да бъде задоволено егото на Тръмп. Месеци преди срещата същите тези лидери се тревожеха, че Тръмп може да извади САЩ от Алианса или рязко да намали американското присъствие в Европа, оставяйки континента на милостта на Русия на Владимир Путин.

Затова те вложиха огромни усилия в подготовката на среща, в която да няма място за непредвидени моменти. Страховете, че непостоянният американски президент ще използва форума, за да подкопае НАТО, бяха осезаеми. Когато моментът настъпи, европейските лидери, по думите на очевидци, се надпреварваха да засипват Тръмп с похвали, а генералният секретар на НАТО Марк Рюте поведе тази раболепническа надпревара.

Някои коментатори твърдят, че ако подобно раболепие успее да спаси НАТО и да запази западния съюз, цената си струва. Но с вечното покланяне пред Тръмп и самодоволното връщане към митологията на „доброто старо трансатлантическо партньорство“ европейските лидери рискуват много повече от уважението към самите себе си.

Да се върнем към периода след падането на Берлинската стена. След първоначалната еуфория много части от бившата Германска демократична република (Източна Германия) започнаха да се обезлюдяват, тъй като хората заминаваха, а междувременно цените на имотите се покачваха заради наплива на по-заможни западногерманци. Резултатът бе вълна от носталгия по един изгубен свят – добре видима и в киното, включително във филми като „Сбогом, Ленин!“.

За да се опише тази емоция, бе въведен терминът „осталгия“ (носталгия по Изтока) и тя вече близо 40 години оставя отпечатък върху германската политика и култура. Много източногермански автори критикуват тази сантименталност, защото омаловажава десетилетията репресии в ГДР. Други обаче смятат, че тя е ключ към разбирането на днешните проблеми в източните региони: широко разпространен отказ да се признае, че светът се е променил, навик за „живот на издръжка“ и склонност понякога да се изпадне в смешно положение. Един от примерите е когато източногерманци повтарят без критика руската пропаганда по темата за Украйна.

Иронията днес е, че проблемът на Европа не е само, че „осталгията“ е спирала развитието на източна Германия, а че върху континента се е стоварила нова болест – „весталгия“ (Westalgia). Тя бе напълно видима в Анкара.

„Весталгията“ има няколко характерни черти. Първата е отказът да се признае, че светът е продължил напред. Европейските лидери сякаш вярват, че могат да върнат часовника назад: продължават да купуват американско оръжие и да разчитат, че гаранциите за сигурност от страна на САЩ остават толкова непоклатими, колкото по времето на Роналд Рейгън и Джордж Буш-старши. По-добрата стратегия би започнала с признанието, че Америка се е променила из основи. Дори ако през януари 2029 г. В Белия дом да влезе президент демократ, тенденцията към американското отдръпване от глобалните дела ще продължи.

Европейската свръхзависимост от американската мощ очевидно е имала „инфантализиращ“ ефект.

Онези, които искат да „върнат старите времена“, естествено виждат миналото през розови очила, макар че някои елементи от следвоенното уреждане изобщо не са били в полза на Европа. Конкретно, свръхзависимостта от американската сила превърна европейците в политически непълнолетни. Дори когато са притиснати между хищническа Русия, непредвидима Америка и изнудващ Китай, европейците продължават да подценяват собствената си мощ и влияние.

Втората черта на „весталгията“ е склонността да се живее „на гърба на другите“. Точно както източногерманците свикнаха с финансовите преводи и субсидиите – прочутия „солидарен данък“, който потичаше на Изток след обединението – така и Европа свикна Америка да плаща сметката за нейната сигурност. В резултат европейците не  инвестират не само в отбраната, но и в индустриалната си база, технологичния суверенитет и енергийната независимост.

Вместо да се оплакват, че американските граждани вече не желаят да носят отговорност за защитата на Европа, и вместо да харчат милиарди, за да задоволяват самолюбието на Тръмп, европейците трябва да проведат сериозен разговор за това как биха воювали сами в конфликт с висока интензивност, ако се наложи. Вместо безсмислено да се обвързват с произволен процент от БВП за отбрана, те трябва критично да оценят пропуските в способностите си и да нагодят разходите към реалните нужди. Навсякъде бюджетите са ограничени, но ще е много по-лесно да се оправдават разходи за оръжия, ако те изглеждат насочени към европейската сигурност, а не към ласкаене на Тръмп.

Трети белег на „весталгията“ е, че в подчиненото си поведение спрямо американския президент европейците дори не се опитват да го прикриват добре – и така не могат да бъдат възприемани сериозно нито от Тръмп, нито от Путин, нито от китайския лидер Си Дзинпин. Ако има човек, който вероятно уважава Марк Рюте по-малко от самия Рюте, това е Тръмп. Европа ще получи уважението на света едва когато започне да се защитава сама и да се държи като самостоятелен стратегически играч.

Докато „осталгията“ тръгна „отдолу“ – от обществото, „весталгията“ се произвежда от елитите. Разбира се, европейските политици трябва да успокояват нервните си избиратели. Но ако искат да имат успех през XXI век, трябва да спрат да продават носталгия и да започнат да гледат към бъдещето.

Тази статия бе публикувана за първи път в Project Syndicate на 15 юли 2026 г.