Назначенията на Доналд Тръмп: какво следва за Европа и за външната политика на САЩ 

На 20 януари 2025 г. Доналд Тръмп ще встъпи в длъжност като 47-ия президент на САЩ. В Европа витае несигурност относно бъдещия подход на Тръмп към външната политика и дали той може да действа според радикалните си обещания по отношение на европейската сигурност; да сведе до минимум ролята на САЩ в НАТО; да изтегли американските войски от Европа; или да принуди Украйна да сключи мирно споразумение, което включва териториални отстъпки за Русия и военен неутралитет за Украйна. 

В европейските столици всички погледи са насочени към предстоящите назначения в кабинета на Тръмп в областта на външната политика и сигурността. Очакванията са, че ако максимата „персоналът е политика“ е вярна, то назначенията на Тръмп на ключови позиции в кабинета (включително Държавния департамент, Съвета за национална сигурност и Пентагона) могат да помогнат на европейците да разчетат посоката на неговата втора външнополитическа програма. 

Кабинетът на Тръмп за втория му мандат вероятно ще бъде по-съгласуван с инстинктите му по отношение на европейската сигурност и ангажимента на САЩ към европейските им съюзници. Следователно, идентифицирането на трите външнополитически племена на Републиканската партия е от съществено значение за тълкуването на назначенията на Тръмп. 

Мнозинството от традиционния републикански външнополитически елит в Конгреса (“the primacists”) подкрепя глобалното лидерство на САЩ. Те смятат, че водещата роля на Вашингтон в НАТО и продължаващата подкрепа за Украйна са от стратегически интерес. Другите две групи (“the prioritisers”, “the restrainers”) твърдят, че подкрепата на САЩ за Украйна изчерпва военния капацитет на Вашингтон в регион, който не е от ключов стратегически интерес, и настояват за приоритетно насочване на финансови и военни ресурси към Индо-тихоокеанския регион за справяне със заплахата от Китай. Третата група особено иска САЩ да се съсредоточат върху проблемите у дома – като се започне с охраната на южната граница на страната с Мексико – и да проявят сдържаност при разполагането на военна сила в чужбина. 

В крайна сметка и привържениците на сдържането, и привържениците на приоритизирането искат Европа да поеме пълна отговорност за собствената си сигурност и за сигурността на Украйна, като позволи на САЩ да се съсредоточат върху Китай и вътрешните си проблеми. 

Самият Тръмп смята, че по време на първия му мандат доминираният от първата група (“the primacists”) кабинет е саботирал външнополитическата му програма в сътрудничество с „дълбоката държава“. Той нарече много от съветниците си от първия мандат „глобалисти и подпалвачи на войни“ и обеща да ги изключи от втората си администрация. Това беше потвърдено чрез съобщението на Тръмп, че няма да покани Майк Помпео и Ники Хейли във втория му кабинет. Неговият син, Доналд Тръмп младши, е ключов член на преходния екип на Тръмп: той сподели в X, че „движението „Спрете Помпео“ е страхотно, но не е достатъчно“ и обеща изцяло да изкорени „ неоконсерваторите и военните ястреби“ от следващия административен състав.   

Но съобщението, че Тръмп е избрал конгресмена от Флорида Майкъл Уолц и сенатора Марко Рубио съответно за съветник по националната сигурност и държавен секретар, показва, че кабинетът на Тръмп за втори мандат е готов да приеме някои привърженици на глобалната роля на САЩ, макар и с известни корекции. 

Уолц и Рубио са видни „китайски ястреби“ в Конгреса. Уолц, който преди това е бил съветник в администрацията на Джордж Буш-младши, е силно критичен към разходите на САЩ за помощ на Украйна, като твърди, че трябва да се прекрати политиката на „празен чек“ и да се прехвърли отговорността за отбраната на Украйна на богатите европейски държави – по-специално Франция, Германия и Обединеното кралство. Уолц се изказа и срещу кандидатурата на Украйна за членство в НАТО. По подобен начин Рубио става все по-критичен към подкрепата на САЩ за Украйна. Той вижда най-голямата задача на САЩ в това да „принуди остарелия външнополитически балон да промени приоритетите си и да се съсредоточи върху най-неотложната заплаха за САЩ: Китайската комунистическа партия. А това ще изисква компромиси и споделяне на тежестта…“. 

С други думи, и Уолц, и Рубио са се отървали от предишните си глобалистки убеждения. Те искат да сложат край на войната на Русия в Украйна възможно най-скоро, да прехвърлят отговорността за Украйна на Европа и да насочат вниманието на САЩ към събитията в Индо-тихоокеанския регион. 

Същото важи и за назначението на Елиз Стефаник, която Тръмп назначи за следващ посланик в ООН. По време на мандата от 2016 до 2020 г. те не се съгласи с позицията на Тръмп по отношение на НАТО и се противопостави на усилията на администрацията да постигне споразумение с талибаните. Въпреки това Стефаник се оказва ревностен поддръжник на Тръмп, като оказва подкрепата си за него по време на изслушванията за импийчмънт по украинския казус през 2019 г. и след щурма на Капитолия на 6 януари 2021 г. Това, заедно с откритата ѝ подкрепа за Израел, ѝ осигурява място на масата. Предвид общото пренебрежение на Тръмп към ООН и други международни институции, ролята на Стефаник вероятно ще бъде подобна на тази на Хейли по време на първия мандат на Тръмп. Тя се фокусираше най-вече върху застъпничество за Израел и защита на оттеглянето на администрацията на Тръмп от международни споразумения и институции. 

Засега изглежда, че привържениците на сдържаща и приоритизираща роля на САЩ глобално ще управляват политиката спрямо Украйна. Това изглежда включва най-вече противопоставяне на членството на Украйна в НАТО, като същевременно се засилва очакването, че европейците трябва да поемат колективна отговорност за предоставяне на гаранции за сигурност на Украйна – и да подкрепят споразумението, сключено с посредничеството на Тръмп между руския президент Владимир Путин и украинския президент Володимир Зеленски. 

Но как администрацията на Тръмп ще подходи към външната политика по отношение на Близкия изток, не е толкова ясно. За разлика от възгледите си за Европа, Уолц и Рубио запазват силни примасистки възгледи за Близкия изток, особено по отношение на израелско-иранския въпрос. По въпроса за подкрепяните от САЩ израелски военни удари срещу Иран, техните възгледи потенциално биха могли да влязат в конфликт с тези на истинските приоритизатори като бъдещия вицепрезидент Джей Ди Ванс. Последният обеща, че няма да подкрепи разрешаването на военни удари по Иран и желае да предотврати всякаква ескалация в региона, която може да доведе до засилване на участието на САЩ. 

И накрая, ще се появи важна динамика между ключовите членове на кабинета и „корпоративната“ група около Тръмп. Влиятелни личности като Елон Мъск, Ричард Гренел и Джаред Къшнър не попадат официално в нито едно от външнополитическите племена. Но силните им бизнес интереси в други региони – на Мъск в Китай, а на Къшнър в Близкия изток и арабските държави от Персийския залив – означават, че те невинаги са в унисон с идеите, лансирани от приоритизиращите членове на кабинета на Тръмп. Съществува възможност за конфликт между бизнес интересите на Мъск в Китай и силно ястребовия подход на Уолц, Ванс или потенциалния следващ търговски представител на САЩ Робърт Лайтхайзър. Проектите на Къшнър за мир в Близкия изток също може да не съвпаднат с привържениците на приоритизиране и сдържане във външната политика, които се стремят да се оттеглят от региона и да избегнат ескалация с Иран на всяка цена. За разлика от тях обаче външнополитическите въпроси от втори порядък ще бъдат изцяло ръководени от онези, като Гренел, които едновременно са начело и имат категорично мнение. В този случай най-добрият пример са Западните Балкани. 

Съществува и възможността Тръмп да поднесе изненада: той е непостоянен и непредсказуем и вече се люшкаше между различните външнополитически племена по време на първия си мандат. Но в крайна сметка липсата на съгласуваност във външната политика на Тръмп означава, че неговите външнополитически съветници също разполагат с достатъчно пространство, чрез което да развиват и определят обсега на действие на САЩ. Макар че резултатите вероятно ще бъдат объркани и непоследователни, от решаващо значение е правителствата на европейските държави да се подготвят за външната политика на втория мандат на Тръмп. Тя няма да прилича на нищо, което видяхме през първия му мандат.