ЕС трябва да се сближи с Евразийския съюз, за да не изгуби Русия

© Reuters

Европейските лидери и обществото станаха жертва на собствената си карикатурна представа за естеството на Путиновия елит и сегашният конфликт между Русия и ЕС трябва да отговори на въпроса кой живее в реалния и кой - в света на илюзиите.

Това казват Иван Кръстев и Марк Леонард в статията си "Новият европейски безпорядък" в новия брой на московския делови всекидневник "Ведомости". Тя е съкратен вариант на публикация в списание "Русия в глобалната политика", посветено на геополитически теми. Според авторите излизането от кризата е по пътя на сближаване между ЕС и Евразийския съюз на Путин.

"През март 2014 г. европейците се събудиха в света на Владимир Путин, където произволно може да се променят границите, международните институции са безсилни, а икономическата зависимост става източник на несигурност. Нахлуването на Русия в Украйна застави ЕС да признае: вместо да се разпространява бавно по целия континент, а в крайна сметка - и по планетата, идеята на съюза за европейски ред рухна. Както разпадането на Югославия сложи край на европейския ред от времето на студената война, така кризата в Крим отбеляза приключването с двуполюсния европейски ред", пишат авторите.

Те цитират британския дипломат Робърт Купър, който казва, че в Европа - и вероятно единствено в Европа - през 1989-1991 г., е бил сложен край на политически системи, съществували три века и основани на баланса на силите и имперските амбиции. В новия европейски ред ключови елементи стават една развита система на взаимна намеса във вътрешните работи и сигурност, основата на отвореност и прозрачност.

"Новата постмодерна система за сигурност не стъпваше на баланса на силите, не изтъкваше суверенитета или разделението между вътрешна и външна политика. Тя отричаше употребата на сила като инструмент за решаване на конфликти."

Вече не се предполага промяна на границите в Европа и създаване на нови държави и дори бе задействан амбициозен план да бъде променена самата същност на границите и те да не пречат за движението на капитали, хора, стоки и идеи. "Географските карти излязоха от мода, изместнени от диаграми за финансовата и търговска взаимна зависимост на Европа и благосъстоянието на гражданите й."

Но в тази еуфория от собствените иновации ЕС изгуби връзка с другите държави и виждаше у тях единствено това, което не съответстваше на европейските стандарти, вместо да се опита да разбере различните им системи. С анексирането на Крим европейците изведнъж осъзнаха, че политическият им модел може да е достоен за възхищение, но едва ли ще се разпространи дори сред повечето от съседите на ЕС.

Кръстев и Леонард смятат, че след 1989г. Европа се е скрила в постмодерната си екосистема и е изгубила интерес към това как Русия гледа на света и какви са плановете й. "Европа не осъзна трупането на морално негодувание у Русия по повод оглавеният от Запада европейски ред, лидерите й не схващаха, че за мнозина руснаци този ред изглеждаше лицемерен и нестабилен, те смятаха, че Русия тайно се бои от Китай и радикалния ислям, а безкрайните й оплаквания от разширяването на НАТО и противоракетната система са елементарно пропагандно отвличане на вниманието на руската телевизионна аудитория. Анексирането на Крим показа, че Западът неправилно е тълкувал поведението на Русия."

Авторите - председателят на Центъра за либерални стратегии в София и президентът на Европейския съвет за външна политика - допълват, че една от големите грешки е била представата за Русия като корпорация, в която олигарсите ще си пазят интереса и няма да подкрепят нещо, което го застрашава. "Но алчността и корумпираността не пречат на някои представители на върхушката да мечтаят за триумфално завръщане на Русия в световната политика. Руският елит в по-голяма степен от европейския е склонен да мисли за историческата си роля и съчетава меркантилността с месианство."

Според Кръстев и Леонард Путин се тревожи най-вече от заплахата за политическата идентичност на Русия, за "културния й код" и вече на присъствието на ЕС в териториите на бившия СССР е поставено наравно с ефекта от едно евентуално разширяване на НАТО.

В статията се казва още, че Оранжевата революция в Украйна от 2004г. е станала своеобразен 11 септември за руското ръководство и Кремъл е убеден, че т.нар. цветни революции в постсъветското пространство, включително протестите в Русия, са подготвени, спонсорирани и управлявани от Вашингтон. Договорът между Путин и обществото бе президентът да подобрява благосъстоянието срещу това руснаците да не участват в политиката. Но за Путин "зимата на недоволството" от 2011-2012г. промени всичко това, защото той беше убеден, че Западът иска да свали режима му, а не че руснаците протестират.

В този смисъл Путин трябваше с "импровизиран украински гамбит" да вземе Крим, за да запази контрола над елитите в Русия. "Кремъл се страхува повече от дистанционно управлявани улични протести срещу режима, отколкото от разширяването на НАТО."

Путин беше длъжен да вземе и цяла Украйна, защото "основните му опасения винаги са били свързани с националистическа Русия, която никога няма да му прости, че е изгубил Украйна".

Авторите смятат, че ЕС правилно е въвел санкции, но те няма да доведат до смяна на режима в Москва в средносрочен план и капанът, заложен в тях, е че може в крайна сметка да създадат една антизападна, самоизолирана и затворена "Русия след Путин".

Преди това санкциите може да провокират Русия да започне конкуренция във военната, а не в икономическата сфера, и Путин да се сдобие със своята "крепост Русия", докато едновременно с това съсипва международния ред.

Препоръките на Кръстев и Леонард са Брюксел да разработи структура за съвместно съществуване с Русия, а не за превръщането й в страна, "приличаща на нас" - нещо като отношенията между САЩ и Китай, което авторите наричат "съ-еволюция".

"Русия е огромна и много важна държава, тя е вградена твърде солидно в международните институции, за да се надяваме, че може да бъде изолирана така, както на нас ни се иска. Още по-важно е, че Путин не се бои от изолация, а напротив - радва й се. Само че изолирането и самоизолирането на Русия не отговаря на интересите на ЕС."

Тук авторите посочват и проекта на Путин за Евроазиатски икономически съюз (ЕАЭС) като възможност. "Евразийската интеграция е най-мощното доказателство за съществуването на "меката сила" на ЕС, защото е опит на Москва да получи статут и признание чрез имитирането на институциите и структурите на ЕС. И макар корените на ЕАЭС да лежат в геополитиката, преимещуството му е в това, че е отворен за всички, не е ориентиран към руски етнически национализъм и се основава на принципите на икономическата взаимозависимост."

Кръстев и Леонард смятат, че "ако ЕАЭС не съществуваше, той трябваше да бъде измислен в Брюксел имено в момент, когато Русия загърбва Европа".

Те настояват, че този проект е привлекателен за ЕС, защото предполага диалог на езика на ЕС и е единственият способ да бъде отклонена Русия от оказването на военен натиск и националистическа реторика. "Ако ЕС се отвори за перспективата за сближаване с ЕАЭС, на Русия ще бъде изпратен ясен сигнал, че Брюксел признава правото й на собствен интеграционен процес, а готовността да се признае еврозийският избор на Аремния ще позволи на Брюксел легитимно да принуди Русия за признае легитимността на европейския избор на Молдова и Украйна."

След като 25 години европейците поучаваха колебаеща се Русия, че не е в крак с реалността, сега ЕС трябва да осъзнае суровата реалност. Европа трябва да се съсредоточи върху консолидиране на собственото политическо пространство, включващо вече Украйна и Молдова, и да признае съществуването на един реален свят отвъд своите граници."