© Associated Press
Навън е студено" - един от най-популярните лозунги от референдума във Великобритания от 1975 г. за оставане в ЕС. За британците от 70-те, възстановяващи се от кризата с горивото и т. нар. "тридневна седмица" (период от няколко месеца, през който комерсиалното електричество във Великобритания може да се употребява през три дни от седмицата заради нужда от икономии), перспективата за европейско бъдеще изглежда по-привлекателна от носталгията към империята, топлата прегръдка на Вашингтон или чара на Обединеното кралство. Какво ще се случи обаче сега? Проевропейски настроените политически сили във Великобритания очакват скептиците да изгубят популярност, защото нямат какво да предложат за бъдещето на страната. Така ли е наистина?
Противниците отхвърлят повече неща, отколкото предлагат
До момента евроскептиците говорят много повече за това, на което се противопоставят, отколкото за нещата, които подкрепят. Те атакуват еврото, икономическите съкращения, общата селскостопанска политика, бюрокрацията и свободното движение. Когато дойде време за референдума обаче, скептиците ще трябва да разкрият какви са всъщност плановете им за бъдещето на Великобритания.
Един от най-важните въпроси е дали ще могат четирите различни лагера на евроскептицизма да се обединят в една единна кампания.
"Сингапур на стероиди"
Една от тези визии за бъдещето на острова е особено екзотична, на острова я познават с колоритното име "Сингапур на стероиди". Нейн създател е Дъглас Карсуел – първият успял депутат от "Партията на независимост на Обединеното кралство" на Найджъл Фараж (UKIP). Не е ясно дали Карсуел изобщо е използвал това определение, но той си представя Великобритания като отворена към света нация с голям финансов сектор, високи нива на имиграция, минималистична държава, ниски данъци и електронно управление.
Според тази визия, Великобритания ще има активна външна политика, но по-скоро ще отдели икономическите си стратегии и възможности от политиката на отношенията с другите, отколкото да опитва да оформя света. Държавата следва да се свие радикално – правителствените разходи в Сингапур са 14.5%, а във Великобритания – 45%.
Карслуел е изключително прям относно нуждата от имигрантска работна ръка: "Поколението на бабите и дядовците ни трябваше да се примири, че ще се внасят ягоди от Испания и зелен боб от Кения. Днес ние живеем в свят, където мобилността на труда е неизбежна. Освен ако не искаш да се превърнеш в Северна Корея, трябва да я приемеш. Не може върху мобилността на труда да бъдат налагани повече ограничения, отколкото върху вноса на храна например."
Край на свободната имиграция на територията на Великобритания
Лидерът на UKIP Найджър Фараж обаче не смята точно така – той си представя една малка Англия, която ограничава имиграцията и се оттегля от общия пазар, за да си върне контрола над суверенитета си. Той се възползва от социалните опасения на консервативните хора, които са били ощетени от глобализацията. На последните избори, Фараж обеща да ограничи издаваните визи за висококвалифицирани кадри до 50 000 на година, включително и тези на пристигащи от държави членки на ЕС. Фараж поиска и мораториум върху влизането на неквалифицирани или нискоквалифицирани кадри.
Вземайки предвид броя на хората, които напускат Великобритания всяка година, това би означавало обръщане на тенденцията на ръст в населението към загуба на стотици хиляди единици човешки ресурс на година. А намаляващо население би означавало и съкращаване на икономиката. (Както Фараж казва - "някои неща са по-важни от парите".) UKIP освен това иска силно намалено участие във външнополитически въпроси. Фараж описва месианската външна политика на Тони Блеър като постимпериална тежест. По думите му, нито една партия във Великобритания не е била по-силно противопоставена на интервенционизма от UKIP: "Да отидем в Афганистан, за да направим улиците на Великобритания по-безопасни е нещо, чиято логика досега не съм открил. Не видяхме смисъл в (намесата в) Либия. Не знаем какво става в Сирия. Не искаме да се намесваме в чужди войни".
На въпроса дали подкрепя участието на Великобритания в някоя от войните от Втората световна война насам, Фараж отговаря: "Тази във Фолклендските острови, аз самият бих отишъл. И първата война в Персийския залив."
"Народна лейбъристка република Великобритания"
Третата визия е левичарската идея за "Народна република Великобритания". Преди да стане лидер на Лейбъристите, Джеръми Корбин нарече Европейския съюз организация, "която продължава да преследва основната си цел – да стане място, където бизнесът има пълна свобода да оперира". Откакто той застана начело на обичайно проевропейската британска левица, той се опитва да обуздае еврофобията си, но в реториката му непрекъснато присъства левичарския евроскептицизъм срещу ефекта от икономическите съкращения в еврозоната.
Келвин Хопкинс е един от малкото лейбъристки депутати, които подкрепят излизането от ЕС. Той смята, че е общността е "клон на неолиберали глобалисти и пропазарни капиталисти, конструирани така, че да увеличават властта на пазара и постепенно да разграждат социалистическите и социалните демократични структури, които са били успешно установени в десетилетията след войната".
Други отляво призовават за популистка кампания за "Ляв изход" ("Lexit"). В сърцевината на тази идея е кампанията за съживяване на способността на правителствата да прилагат такъв тип индустриален активизъм, необходим за защита на традиционните индустрии, противопоставянето на търговското споразумение между ЕС и САЩ и програма за национализация на железниците и пощенските услуги.
Хем вътре, но и вън
Има и четвърта визия, която се опитва да изглежда като кампания за оставане в ЕС, доколкото е възможно – модел, който може да бъде описан като "по-голяма Швейцария": без съкращаване на държавата, без връщане на индустриалното планиране, без затваряне на границите. Нейните привърженици твърдят, че искат да запазят най-добрите елементи от членството в ЕС, като се отърват от най-лошите ефекти от него. Те искат да договорят магически пакет от договори, които да гарантират това. Въпросът отчасти е технически – какви точно търговски отношения иска Великобритания с ЕС? И какъв тип граничен контрол?
За изпълнението на тази визия има два варианта. Или Великобританияда опита да запази достъпа си до единния пазар и да договори сделка като тези между ЕС и Норвегия и Швейцария. И двете страни са приели принципа на свободното движение (в тях процентът пребиваващи граждани на ЕС е по-висок, отколкото във Великобритания). Освен това Норвегия и Швейцария са приели почти всички закони на ЕС и плащат почти толкова голяма сума на европейския бюджет, колкото и Великобритания.
На теория те могат да изберат да не прилагат някоя от европейските регулации. Въпреки това не го правят, защото по-този начин ще изгубят достъпа до европейския пазар в тези сфери. Тези две страни обаче са лишени от две сериозни предимства – нямат глас при взимането на решения в ЕС и нямат достъп до търговските споразумения, които сключва ЕС с останалата част на света.
Вторият възможен модел е Турция, която участва в митническия съюз на ЕС. Анкара нито предлага, нито се ползва от свободно движение в ЕС и няма нужда да се съобразява с европейското законодателство. Тя няма достъп единния пазар на ЕС или търговските му отношения със света.
"Европейският проект е по своята същност консервативен", заявява Карсуел. Както и други евроскептици, той смята, че Брюксел е най-големият проблем, външна сила, която е подчинила британската демокрация. Това, което евроскептиците не признават обаче, е, че не членството в ЕС прави неосъществими техните идеи, а британският електорат.
Пропазарната Словакия с нейния плосък данък и минимална държава и Естония с напълно функциониращата ѝ електронна демокрация са част от ЕС. Членки на общността са и гъвкавите смесени икономики на скандинавските държави и по-малко гъвкавата Франция с нейните 57% държавни разходи от БВП и огромния ѝ публичен сектор.
В ЕС няма да има място за утопията на Фараж за държава без имиграция или лявата носталгия за затворена планова икономика.
Въпреки това, ЕС не е виновен за това, че Карсуел не може да намали размера на британския държавен сектор с две-трети или че радикалната левица не може да национализира пощите. Виновни са британските гласоподаватели, които дадоха да стане ясно, че тези идеи не събуждат ентусиазма им.
Превръщането в референдума и британския скептицизъм спрямо ЕС в реклама на партийни програми е хитър ход, но в реалността предложенията на критиците имат много по-малко общо с Европейския съюз, отколкото им се иска.
___
Оригиналният текст на анализа на основателя на Европейския съвет за външни отношения Марк Леонард е публикуван в блоговете на Guardian.
