Десетилетието на пожарникарите

Кога точно свърши ХХ век? Някои твърдят, че от гледна точка на бурната му история, векът беше кратък: започна през 1914 г. с началото на Първата световна и завърши през 1989 г. с края на Студената война. Други пък смятат, че едва 11 септември и новите заплахи, произтичащи от тероризма, сложиха точката на ХХ век и "конвенционалните" му проблеми. Може би следващото твърдение не е толкова ефектно, но от гледна точка на лидерството векът свърши хронологично, когато му се полагаше: с края на 90-те.

Лидерите на 90-те отговаряха, разбира се, на духа на времето. Време, в което "Западът" доминираше не само на международната сцена, но и в глобалния разказ за историята и съвременните проблеми. Либерализмът триумфираше, ходът на демокрацията изглеждаше непобедим. Беше времето на големите решения и ясните ценности - обединението на Европа (чрез разширяването на НАТО и ЕС), решението на международната общност да се  противопоставя на геноцида (вследствие на ужасите в бивша Югославия) и пр.

Това време раждаше лидери-визионери, които имаха големи планове и продаваеми мечти. В Източна Европа те въвеждаха пазар и демократични правила (Хавел, Балцерович, Валенса), на Запад - еврото и по-голямата политическа интеграция на ЕС (Кол, Делор), а в САЩ защитаваха идеята за Америка като "световен полицай", пазител на демократичните ценности в глобален план.

Първото десетилетие на новия век обаче се оказа доста по-непоследователно, накъсано от световни кризи и сътресения. Редакторът на "Нюзуик" Анди Сървър го описва в книга, която ще излезе до края на месеца под заглавие "Да започнем отначало: Защо последното десетилетие беше толкова кофти и защо следващото със сигурност ще е по-добро". Защото най-късно на 11 септември 2001 г. стана ясно, че светът е непредвидим и опасен от гледна точка на собствената ни сигурност.

Финансовата криза от последните две години - наричана вече "Голямата рецесия" - пък показа, че глобализацията и пазарът имат и много тъмни страни. Държави, които наричахме "развиващи се" - Китай, Индия, Индонезия и Бразилия, се оказаха носители на надеждата за изход от рецесията. Многобройните грешки на управлението на Буш направиха от концепцията за разпространение на демокрация по света съвкупност от мръсни думи и създадоха нови огнища на кризи. Стари дилеми, обявени за мъртви през 90-те, се възродиха и с нова сила управляват реалността - възходът на националната държава ежедневно пречи на развитието дори на постмодерно творение като ЕС, а необходимостта от достъп до ресурси дава силно оръжие на страни като Русия или Венецуела, които напоследък не се свенят да го използват.

Лидерите, призвани да се справят с непредвидими кризи, не са държавните мъже и жени от 90-те. Те не мечтаят за "голям взрив", нито за победа на демократичните ценности в глобален план. Те са принудени да се справят с всяка следваща криза, да загасят следващия пожар, като запазят вътрешната си подкрепа. Те четат проучвания на общественото мнение много повече, отколкото класиците на държавното управление и международните отношения.

Някои от днешните лидери (Саркози, Берлускони) гледат най-вече да запазят високата си обществена подкрепа, като често прибягват до популистки действия и политики. Други пък, като Меркел или Блеър, поставят акцента върху "пожарникарските" си качества - способността да намерят ефикасни практически решения по пътя на политическия компромис. Любителите на твърдата ръка - Путин, Чавес - предлагат авторитарни лекарства срещу несигурността в света.

Политикът, предизвикващ по целия свят най-много ентусиазъм, надежди и въпроси - новият американски президент Обама, е по парадоксален начин разпънат между визионерското и практичното начало. В неотдавнашната си реч в Осло, при приемането на Нобеловата награда за мир, Обама спомена за съществуващото деление на "идеалисти" и "реалисти" в политиката - и го отхвърли. Обама заяви, че в днешния сложен свят "няма прости рецепти". И именно тук е парадоксът: за да успее на международната сцена, американският президент трябва да има визия за "голямата картина". А за да удържи подкрепата на избирателите си, трябва повече от всякога да умее да се справя с непредвидени кризи. Най-скорошното изследване на общественото мнение в САЩ на изследователския център Пю показва, че едва 27% оценяват последното десетилетие положително, а 50% очакват следващото да е по-добро.

Как ще изглежда следващото десетилетие ще зависи в голяма степен от крехкия баланс в американската политика между двете тенденции - реализъм и идеализъм. Но за първи път то ще зависи още повече от това какво интересува лидерите на Китай, Индия, Бразилия. Ако те поискат дългосрочно да прекрояват международната политика, вместо да се занимават основно с местни и регионални проблеми, ще станем свидетели на големи промени. Западният свят ще загуби още повече от относителната си тежест, като САЩ се преориентират изцяло към връзките си с Азия, а Европа се самоизолира в ролята си на западаща регионална сила. Въпреки оптимизма ни за следващото десетилетие, това развитие изглежда много вероятно.